Възходът на черния вълк

Опасни новини

- Казах ли ти, че не е твоя работа?! - Яна ми се караше, а на мене ми идеше да повърна. Първоначалната изненада в очите ми беше несравнима и нещо което никога не съм очаквала. Това беше
...май не трябваше да го виждам.
Яна ме влачеше възможно най-далече от сестра ми, а аз бях като ударена от гръм.
- Хора, аз ....- дори не знаех какво да кажа.
- Сега вече можеш ли да ми повярваш, че всеки си има право на личен живот и не е добра идея да се месиш в него? - Яна ми се караше, вървейки напред без да ме поглежда.
- Да,....може би. - бях 100% сигурна, че не искам да се меся точно в тази част от живота ѝ, но може би имаше и нещо друго.
- Вик, къде си? - приятелката ми се обърна към Виктор, който вървеше най-отзад и не се месеше в разговора ни.
- Точно зад вас - гласът му беше лишен от емоции.
- Ти какво мислиш? - попита го тя.
- Мисля, че никога повече няма да се занимавам с подобна глупост. - Яна ми хвърли един поглед, а след това превъртя очи.
- Добре де, разбрах. - казах твърдо, започвах да се нервя.
- Предлагам да се махаме оттук, съгласни? - Яна предложи да отидем да ѝ помогнем с оправянето на стаята. Разбрах, че в най-скоро време ще настаняват трети човек в нейната стая и сега тя и съквартирантката ѝ трябва поне малко да си оправят багажа. Сигурно през цялото време по пътя за дома тя ни се оплаква как не иска още хора около себе си, но щом ми казах, че става досадна с тази тема и, че и без това не прекарва време в стаята си се изнервяше още повече и започваше да говори за това с Лия и да ме обвинява. Вик я разбираше до определена степен, но по погледа разбрах, че и той мислеше като мен.
Когато пристигнахме някаква жена вече беше в стаята и ни погледна накриво.
- Тук е такъв безпорядък. - оплака се тя. Смешното кръглото и лице, косата до раменете и леко пискливият глас и придаваха комичен вид, но се сдържах да не се засмея.
- Да лельо Бети сега ще оправим. - Яна го каза по най - вежливия начин и след още малко мрънкане от страна на леля Бети тя излезе.
- Още сутринта ѝ казах че ще подредя тук. - оплака се приятелката ми, а Вик седна на леглото.
Стаята не представляваше нищо особено - три легла, подредени едно до друго, но едното служеше като....всичко, но не и легло. Имаше малък гардероб или по-скоро скринче до всяко едно от тях и нещо като масичка.
Заехме се да разчистим това онова, докато си говорихме или по-скоро с Вик се споглеждахме, слушайки мрънкането на Яна.
Докато вървяхме към нас се обзаложихме да познаем какво ще е новото момиче в стаята на Яна. Заложих на много висока с буйна червена коса и изключително остър характер, която не се разбира с никого. Яна ми се издразни, но после се посмяхме.
- Надявам се да е призрак. - каза тя, въртейки очи.
Продължихме с разговора и навън пред блока ми, като взехме и кучето Бела. Времето мина изключително бързо и докато се усетя вече трябваше да съм си вкъщи.
Разделихме се, а аз се прибрах, връщайки кучето на стопанката му. Веднага се почуствах неловко, виждайки Лия, но се направих, че нищо не се е случвало. Тя беше залепена за телефона и очевидно чатеше с някого, но това не беше моя работа.....вече го разбрах.
Вечеряхме заедно, а после когато реших да се връщам в стаята си баща ми ме викна на страна с молбата да ми казва нещо. Последвах го до стаята му и зачаках. След кратко въртене и съмнение заговори.
- Ще те помоля за нещо важно. - започна бавно и явно очакваше да потвърдя, че го слушам. Повдигнаха раменете , за да го накарам да продължи.
- Не навлизай навътре в която и да е гора, приятелите ти също. - очакваше реакцията ми, но аз само смръщих лице.
- И защо? - леко се засмях.
- Добре,....ще ти обясня. - седна до на леглото, а аз на офис стола.
- Откакто сме се върнали се случва да засека по един-два вълка на границите на територията, но нищо сериозно, само че....- погледна надолу и издиша, след което продължи.
-  Преди известно време трима от тях нападнаха брат ти....и което е още по-странно бяха невероятно близо. Не са достатъчно смели, за да предизвикат и мен, но напоследък стават нагли и...... - сякаш се чудеше как да продължи. Аз слушах с интерес, но все още не се чувствах застрашена по никакъв начин.
- Движат се по границите и се прикриват добре ....също така мисля, че броят им не е двама-трима, а доста повече. - мххм странно аз защо не съм ги усетила?
- Превръщат се прекалено близо до хората и изглежда не се притесняват от това - тук сякаш не знаеше дали да продължи. - вече открих един убит от тях.
- УБИТ!? - скочих.
- Да, убит. - гледахме се известно време и той продължи.
- Колкото и да са и каквото и да правят знаем, че са млади, на не повече от двайсет години и също така тримата, които нападнаха Алекс бяха Алфи. - Е тука съвсем останах без думи. Дори не знаех как да реагирам, да се ядосам ли.....просто стоях в шок.
- Не можеш ли да ги разкараш? - попитах невярващо, че това наистина се случва, та аз се отдалечих толкова много, а нищо ми няма.
- Ще опитам, но дотогава трябва да се пазиш както и приятелите ти, разбираш ли ме?
- Да,...предполагам. - може би изпитвах лек страх, че гората не беше толкова безопасна,  за колкото я смятах, но по-скоро не вярвах или поне не исках да вярвам.
- Разчитам на теб да разберат това - отне ми около пет секунди да схвана, че говори за Яна и Вик.
- Да, добре. - още от сега почувствах ограничението, което ми беше наложено, .....не ми харесваше.
Когато си отидох в стаята все още не бях много наясно с мислите си. От една страна разбрах опасността, но от друга....не знам, не ми звучеше добре да слушам татко и да стоя настрана.
Сестра ми ме попита какво ми е и ме изненада, очевидно лицето ми издаваше доста от това, което се случваше в мен. Замазах положението с някакви глупости,  че съм добре и реших да пиша на приятелите си. Пак имах конфликт в себе си, сега да им пиша и да им разкажа всичко, да го направя утре, или да им го спестя за момента. Не знаех как да действам, но бях сигурна, че няма просто да си стоя, за това извадих телефона с намерението да ги осведомя за това, което бях научила.

Знам, че е тази глава е малко по-къса, но обещавам на там да стане интересно. ❤️❤️❤️