Възходът на черния вълк

Среднощен "купон"

Погледът ми обхващаше не голям диапазон като той включваше кафеникавата козина на Вик, която беше настръхнала в очакване. Взирах се в буйната растителност пред себе си в очакване да успея да видя нещо или някого да дебне.
- Усетихте нещо, нали? - попитах Яна и Вик, знаейки, че не греша.
- Да, но изчезна твърде бързо. - Яна се приближи и застана до нас, готова за опасността.
Чувствах как кръвта ми кипи и нещо вътре в мен, което тази нощ искаше да излезе навън, не ме оставяше да стоя така и искаше да направя нещо.
- Хайде! - изпратих им ясна мисъл как заобикаляме местността, промъквайки се, а Яна развълнувано тръгна с мен. Буквално усетих как тя жадуваше за същото.
- Ами ако иска да ни раздели? - Вик остана на мястото си, а аз му изръмжах съвсем тихо.
- Вик, най-вероятно там няма нищо. - Яна опита да го увери нещо, в което не вярвах, а чувството, което се улавяше най - силно беше " искам да правим нещо"
Тя ме погледна и след малко двете се разделихме като аз тръгнах отляво, а тя отдясно по най - тихия възможен начин. Поддържахме перфектна връзка и разбрах кога и Вик се присъедини. Чувствах тези моменти на свързване като нещо много лично и опитвах да запаметя всеки един от тях, дори и параноята, която ме беше обзела, че някой ще ми се нахвърли в гръб беше важна.
Въртях се напред-назад постоянно, използвайки сетивата си и все пак фактът, че беше толкова голяма тъмница тук ме караше да мисля, че съм в капан. Всяко помръдване на дърветата или преминаване на животно отчитах като вероятна опасност и държах зъбите си отвън.
Бяхме в средата на пътя, който мислено се бяхме разбрали да изминем и се движехме успоредно един на друг. Честно се чувствах разбрана, усещайки несигурността им и това, че Яна и Вик също регистрират всяко помръдване като евентуална опасност.
- Нищо? - попита Яна, а двамата с Вик отговорихме почти едновременно.
Забързах темпото, виждайки, че и те го правят и макар и да се движех по - шумно исках просто да си свършим работата, а не да се мотаем.
Странно чувство ме обзе и секунда след това чух нечие приближаване и този път не беше фалшива тревога. Още преди да се осъзная се оказах повалена на земята, а сърцето ми биеше токова забързано и неумерено, карайки ме да чувствам параноично объркване и пълен ужас. Знаех, че правя неадекватни движения, опитвайки да се изправя на крака с ритане и скимтене, но твърде неуспешно. Съвсем забравих за каквото и да било, беше останало само чувството за невъзможност да се помръдна заради масивното тяло върху мен, чиято миризма колкото и позната не можах да идентифицирам. Усещах болката в шията, като и кръвта, попиваща се в козината ми и бавно гласът ми започна да намалява, заради трудността в дишането. В съзнанието ми беше пълна бъркотия, но едно нещо застана над останалите.
- ПОДЧИНИ СЕ! - нещо познато, но и толкова различно премина през мен, знаейки какво следва ако не се изправя веднага. СЪБЕРИ СИ АКЪЛА! заповядах на себе си, опитвайки да размишлявам, а в същото време да отхвърлям заповедта. Той как може да го направи отново, той........това е баща ми. Почуствах нещо като просветление, разбирайки чия миризма усетих в самото начало и чия усещам и сега. Също така някъде отзад долавях и още нещо познато,.... Алекс. Имали са план, може да е бил план Б, но са имали план.
Следваща пронизваща захапка и същите думи. " ПОДЧИНИ СЕ" проехтяха в ума ми, а аз усещах как нещо от мен просто си тръгва и спира да може да прави каквото и да било. ГУБЕХ СЕ.
- Хора..... - свързах се сякаш с последни сили и в този момент усетих силната болка на Яна. Съзнанията ни все още бяха свързани и знаех от какво е крясъка зад нас. Алекс беше нападнал приятелката ми.
От състоянието си на пълна безпомощност и губещо се съзнание направих нещо, което вече ми се струваше безкрайно трудно.
- Вик.... - предадох му всичко случващо се, а след това се изключих, за да опитам да съхраня себе си.
- ПОДЧИНИ СЕ! - гласът на баща ми звучеше все по - настоятелно, а аз опитвах да го захапя отчаяно.
Усетих когато някой друг опита да се свърже със съзнанието ми, но беше грубо отблъснат от това на баща ми, което беше взело контрола над това, а мен изпълваше със страх.
Вече не можех да мисля за Вик, за Яна, за Алекс, в главата ми беше само нестихващата болка и шум от заповеди.
Това, което ме накара до някаква степен да обновя опитите си да разбера какво става наоколо беше отпускането на властта на баща ми над мозъка ми. Впрегнах всички сили да се изправя на крака, но това, което направих беше да се олюлея и в крайна сметка се примирих с това, че главата ми се върти и не мога да се движа нормално. Все пак съсредоточих вниманието си над фигурите разминаващи се в тъмнината или по-скоро минаващи една през друга,....те какво правеха?
Малко по малко започнах да чувам врявата и ръмженето, а сърцето ми с всяка секунда намаляваше бясния си ритъм. Усещането за неукротим страх беше в наличие, но сега беше придружено с интерес към това, което не разбирах.
Нещо приближи към мен, а аз опитвайки да се изправя отново залитнах. Леко ръмжене се отдели от мен, но се успокоих когато очите ми фокусираха Лия. КАКВО ПРАВИ ТЯ ТУК!? Все още не можех да свържа ума си с нейния и затова само я наблюдавах. Засега тя беше единствената фигура, която можех да фокусирам ясно, но с времето сякаш усетих по-силен контрол над тялото и ума си.
Очаквах баща ми, Яна, Алекс, може би Вик, но миризмата беше коренно различна. Сърцето ми обнови лудия си ритъм, а аз някак, намерила сили успях да се вдигна на крака най-сетне. В сянката на борещите се за надмощие вълци може би щях да успея да се измъкна, но когато сестра ми побягна и изчезна в мрака разбрах, че има нещо гнило тук.
- Къде сте? - най - сетне се свързах с приятелите си, чиято миризма не можех да доловя наблизо от тази на новонастанилата се тук глутница от Алфи. Може би Яна и Вик се бяха измъкнали и оставили баща ми и Алекс, който си нямах и на идея дали е тук, да се справят с Алфите.
- Ванеса, бягай от там, скрий се от тях.... - чувах Яна ясно, но знаех, че се намира далеч.
- Къде си? - бях адски объркана. След няма и секунда пред мен изскочи голям черен, сливащ се с тъмнината вълк и инстинктивно прекъснах връзката си с Яна, за да се защитя при нужда.
- Не има се доверявай, чу ли!.... - тя също прекъсна и предполагам, че това стана защото  разстоянието помежду ни стана прекалено голямо.
- Мога да те измъкна от тук. - този се свърза с мен толкова лесно и говореше толкова уверено, без никаква нотка на агресия, че останах още по изненадана.
Чух трясък зад себе си и осъзнах, че баща ми, който сега ме гледаше в очите беше съборил някой от тях с такава сила, че този звук беше от това. Бързо беше наобиколен от още вълци от противниковата глутница, готови да се жертват, сякаш щяха да спечелят нещо голямо. Не знаех какво да мисля за това, но фактът, че баща ми поне вече не беше забил огромните си властни очи в мен ме успокояваше поне малко.
- Да се махаме, докато той не е убил още някого! - този пред мен, който от врявата бях забравила за момента ми привлече вниманието, споюемавайки думата "убил".