Възходът на черния вълк

Старецът

- Забавихте се! - изръмжа единия, променяйки цвета на очите си на червени, а веднага след това ги върна. Косата му стигаше почти до раменете, а бретонът, плъзгащ се по челото, в своя кестеняв цвят правеше момчето странно на вид.
- Трябваше да заобиколим,........ - "Шефът" ме погледна пренебрежително, а онзи с косата се изсмя.
- Какво направихте с него? - " него"? Не схванах първоначално, но после ми дойде на ум, че може да говорят за баща ми, от което инстинктивно показах зъби, надявайки се никой да не го е видял.
- Макс отговаря там - сякаш за първи път се обади онзи тегавия, който беше с нас от самото начало, карайки петте момчета да запазят гробна тишина.
- Той няма да го убие, имаме си по-важна работа. - момчето с дългата коса се обади, а в гласа му се долавяше нотка, която караше момчетата да не мърдат от местата си.
- Сигурно. - надутия се изплю на земята и се приближи до този, на когото спешно му трябваше фризьор. Онзи му кимна, а след малко заедно с момчето, което стоеше мълчаливо още откакто дойдохме пред къщата, се запътиха нанякъде. Другите две момчета ги последваха, а аз останах сама със "моя приятел"
- Хайде. - каза ми той. Четирите момчета вече бяха влезли в двора на къщата, а ние ги последвахме, като аз се държах малко настрана за всеки случай. Нямаше нищо необичайно вътре - посадени дръвчета и цветя, маса със столове, дори куче, вързано в края на двора.
Доближихме се до входната врата без никакви приказки, но там всички замръзнаха, сякаш, чакайки някой. Не знаех какво ще стане сега, но от тази тишина се напрягах оше повече.
- Е какво, аз ли да влизам или ти? - разговорът пак се водеше между "дългата коса" и "псевдо шефчето"
- Защо ме питаш, просто върви! - облечения в маркови дрехи се озъби.
- Не се впрягай толкова...
- Аз ще отида. - леко пълничкото момче с разпиляната коса, стоящо до мен се обади, в изненада на всички.
Двете момчета с очевидно по-висок ранг го изгледаха с насмешка, а той сведе поглед.
- Отивай, Лев. - " косата" го удари по рамото, а момчето направо се изчерви.
- Да, съгласен... - "шефа" се доближи, давайки му нещо в реката, а аз опитах да разбера какво е с интерес, при което онзи ме изгледа с най - злобния си поглед и честно ми идваше да му го върна.
Все пак влязох в къщата заедно с момчето, с което май най-добре се разбирах. Намирахме се в най-обикновен коридор, шкафове, огледало, скрин, както и четири съвсем нормални врати, водещи до различни стаи.
- Ето. - онзи ми подаде малко черно устройство приличащо на, флашка с наръката да си го сложа в джоба, което и направих с недоверие. Показа ми една от стаите и сякаш искаше сама да вляза в нея.
- Отивай.... - На пръв поглед изнервеното му лице ме караше да нямам ни най-малко желание да влизам там.
Опитах да вдишам няколко пъти, успокоявайки се. Погледнах онзи, който нарекоха Лев и отворих вратата. Не можех да кажа, че усещах страх, или поне не си го признавах пред себе си.
Влязох в стаята и моментално се озовах пред възрастен мъж с едро телосложение и побеляла коса. Лицето му беше закръглено, но за разлика от това на Лев, яко и мускулесто, сякаш преживяло много. Това, което вълкът ми долавяше от него беше нещо подобно на усещането когато съм около баща си, но бях много по - войнствено настроена спрямо непознатия.
Не ми остана време да огледам помещението, защото мъжът заговори с глас, който определях като просто уморен, сякаш не му се занимаваше с това.
- Да ти кажа и аз не знам защо си тук, това нищо не променя. - старецът, стоящ зад старата маса ме погледна с нежелание. Запазих мълчанието си, очаквайки някакво обяснение, защото май и двамата не заехме какво ще става сега.
- Повикай момчетата, аз им казах, че не ми трябваш, а те.... те да те правят каквото искат, честно. - нещо в мен се бунтуваше с всяка дума на мъжа, карайки ме да полагам усилия, знаейки, че нямам право да си изпускам гнева тук. Просто ненавиждах това, че се държеше с мен като с вещ.
В следващия момент, сякаш чули за какво си говорим двете момчета, които в съзнанието ми се отбелязваха като най - дейни сред групичката влязоха.
- Ваше е решението, казах ви, че няма нужда да ми я водите. - сякаш това бяха последните думи на възрастния мъж защото стана, насочвайки се към вратата.
- Това ли ще направиш, ами Кори, Ами Габи,... ако ти не направиш нещо тя ще го направи, знаеш много добре. - " шефът", облечен в черно се ядоса, а аз донякъде се зарадвах на недоволството му, но от друга страна знаех, че имам сериозни основания да се притеснявам за живота си. Не знам защо, но не приемах нищо от това на сериозно, може би имах вътрешно усещане, че нищо лошо няма да се случи или пък просто си бях повярвала прекалено много.
- За Кори вече е късно, Красене, а  Габи мисля, че отдавна не е твоя работа! - онзи повиши глас, а помежду им сякаш прехвърчаха искри. Усещах злобата и напрежението, които не можех да си обясня особено, но те бяха факт.
- ТИ СИ ВИНОВНА! - Ядосаният младеж обърна стола до себе си, трясвяйки го на пода, а думите си изкрещя на мен. Очите му се промениха на вълчи мигновено, а момчето с дългата коса бързо застана помежду ни. Инстинктивно показах своите очи, предупреждавайки и двамата, а когато останалите момчета влязоха Красен излезе, блъскайки  Лев, по - скоро, минавайки през него. Аз си върнах норманите очи когато Лев ме погледна с недоволен поглед, а останалите ни накараха да излезем от къщата преди още нещо да се окаже счупено.
- Оправяй се тук, мен не ме търси каквото и да става, ясно! - С цялата си ярост изръмжа " шефа", обръщайки се към момчето, което го беше спряло да не ме нападне.
- Планът си беше твой Прайд, дори на Макс не му се занимаваше, НО ТОЧНО ТИ....ТИ РЕШИ ДА СЕ ДОКАЗВАШ ПРЕД ГАБИ, ЗАТОВА СЕГА СЕ ОПРАВЯЙ, ПО ДЯВОЛИТЕ! - Другото момче избухна, показвайки силно издължените си зъби и изблъска приятеля си в гърдите.
Красен..... или Прайд, който и да беше замръзна, а тишината, която се породи беше сякаш, за да напрегни момчетата още повече.
- Ела. - Лев ме повика тихо и тръгна нанякъде, а аз го последвах, хвърляйки последен поглед на "шефа", който изглеждаше повече от бесен, до някъде ми се искаше да видя следващия му ход
Странно за мен, но никой не реагира на факта, че си тръгваме от там, сякаш бяха прекалено вглъбени в собствените си проблеми и вече и те не знаеха какво се случва.
Чувствах се невероятно спокойна при тези обстоятелства, а това, че онези губеха контрол над ситуацията ми помагаше да се убедя, че ще успея да се разкарам оттук в най - скоро време и да открия Яна и Вик.....както и баща ми, което не ми се нравеше особено, но ако се върнех трябваше да се срещна и с него, ща - не ща.
Излязохме от къщата през малка дървена врата от другата страна на двора и щом се озовахме на улицата се почуствах сякаш свободна. Просто знаех, че ако опитам да се измъкна от точно този щях да се справя отлично.
- Не си го и помисляй. - погледите ни се срещнаха, а моят беше достатъчно объркан, че момчето да ми се усмихне шеговито.