Възходът на черния вълк

Тайни

Бях далеч, но сякаш бях там. Усещах страхът от незнанието, което изпитваше глутницата. Досега не се бях свързвала с тях, но любопитството надделя и в момента наблюдавах пораждащата се битка. Странно беше, че усещах страх в повече от тях, но на мен лично не ми пукаше чак толкова.
- Познаваш ли ги? - попитах Макс.
- Не съвсем... Но мисля, че е най - добре да тръгваме.
- Накъде? - омръзна ми с тези тайни, честно. Гледахме как глутницата беше нападната от група непознати вълци, които изглежда знаеха какво правят, но той...може би прихващаше от мен това да не му пука. Най - вероятно си беше такъв, с години е с някого, а след това го оставя просто така.

***

След като зададох няколко въпроса на Макс спрямо глутницата, с цел да разбера дали има намерението да им помогне отидохме да ловуваме и този път наистина.
Добрата новина беше, че се нахраних, а лошата... Макс все още беше с мен.
- Татко? - усетих когато някой опита да се свърже с мен и за мое щастие беше той. Добре беше, че Макс в момента следеше какво се случва с глутницата и имах време да поговоря с баща си.
- Ванеса, добре ли си? - попита загрижено.
- Да, но мисля, че няма да мога да се отърва от него - пратих образа на вълка до мен.
- Елате към уговорното място, защо се бавиш, Ванеса! - усещах в гласът му притеснение, но честно си нямах и на идея какво се случва.
- Какво място, закъде да бързаме, ти къде си? - изстрелях въпросите си един след друг вече изнервена.
- Осъзнаваш ли, че нямаме време! - с това ме остави и вече не го чувах. Чувствах се адски объркана и не знаех какво да мисля, та той не ми беше казвал нищо преди.
- Вече може ли да тръгваме? - Макс ме изкара от мислите ми, обърквайки ме повече.
- НАКЪДЕ ПО ДЯВОЛИТЕ! - Изкрещях.
- Какво ти става бе? - добре, явно не очакваше това от мен.
- Къде отиваме? - дадох всичко от себе си да се успокоя, не можеше ли просто той да е на моя страна...
- Да се махнем от тук, а? Да се отдалечим, предлагам в тази посока - посочи надясно - да ги оставим да се оправят и да решим какво ще правим, искаш ли? - все още ми се струваше адски тъпо това, което ми говореше, но преди и да се усетя бяхме поели по пътя. Не знаех какво да кажа, че искам да продължа сама ли? И накъде по точно? Реших да изчакам отново да се свържа с баща ми и тогава да накарам Макс да се разделим, а той да върви където си иска. Опитах да потърся татко, Яна и Вик наново, но имах чувството, че бях немислимо далеч от това. Не общувахме помежду си с Макс може би два часа. Аз опитвах да се свържа с баща ми и мислех какво да правя от тук нататък, а той,....не знам може би следеше какво става с глутницата му. Чувствах адска умора във всички части на тялото си и честно казано едва се държах да стъпвам. Може би ако легнех в момента щях да заспя на мига.