Възходът на черния вълк

Това ли беше, разговорът

Върнах се вкъщи, чувствайки се леко нервна, но контролът си беше у мен. Беше едва следобед и у нас нямаше почти никой. Установих, че нашите са пуснали Лия да отиде на танци, а Алекс го нямаше.  Знаех, че майка ми имаше да оправя документи за новата работа, която май щеше да започва като счетоводител. Явно всички си бяха по стаите, а аз отидох в своята  и изведнъж осъзнах, че всъщност ме е страх. Сега бях сама без приятелите си и ми се налагаше да потърся баща си, за да го питам....не знам. Чувствах се някак неловко просто да отида при него и с всяка изминала секунда се разубеждавах. Сега не знаех какво да правя, едновременно ми се правеше нещо, свързано с движение, но и исках просто да заровя глава в леглото си и да заспя в тази малка разхвърляна стая. Загледах се в прозореца, точно над леглото ми, очаквайки отговорът да ме връхлети магично.
- Ванеса - направо подскочих когато чух гласът на баща си. Нещо в мен откликна в сякаш заплашителния му вид, който можеше и да си въобразявам. Не, че видът му бе по-различен, сива тениска с къс ръкав, черни дънки до коленете, изпъчен стоеж.....май само си измислям.
Чувствах някаква ,заплаха, защото силната му вълча миризма, която беше толкова индивидуална, че няма на къде беше изпълнила помещението. Изненадата, превърнала се в страх малко по малко започваше да се преобразува в, не знам ярост......чувствах се сякаш беше твърде наложително да докажа сила пред него.
- Какво правиш? - попита ме, а аз чак тогава осъзнах, че бях вперила очи в него и камо ли не бях в позиция за защита.
- Нищо... - замълчах и насочих енергията си в това да се контролирам, защото честно казано ръцете ми се разтрепереха.
- Къде беше? - не знаех какво да мисля, не ми се караше, нито ми говореше строго.
- Навън с приятелите ми. - казах му истината в очите, което ме накара да се почувствам по-силна веднага. Татко не изглеждаше изненадан от отговора ми.
- Друг път като излизаш толкова рано поне се обаждай, става ли? - гледаше ме право в очите, чакайки потвърждение. Очаквах да започне да ми се кара и бях подготвена да мина в режим на самозащита.
- Добре. - казах бързо без да отлепям очи от неговите.
- Добре - кимна ми. Усещах някакво напрежение, но той изглеждаше толкова спокоен....
- Това е, ако искаш да говорим за нещо можеш да ми кажеш? - След тези думи извъртях поглед. Беше ми адски неловко и се чувствах като пале пред него.
- Не - това изобщо не беше обмислено, просто страхът ми говори вместо мен.
Очаквах всичко друго, но не и баща ми да излезе от стаята най-спокойно без да ми казва нищо повече. Това ли беше разговорът, от който всичко се притеснявахме. Никакви забрани, никакво споменаване на Яна и Вик, никакви наставления кк да си живея живота. Еха, чувствах се....не знам, объркана. От една страна бях добре, че всичко ми се размина, но май трябваше да науча нещо повече за себе си, нали? Не знам, но няма да ходя да го търся, за да му задавам въпроси в никакъв случай, това беше под вълчето ми достойнство.
Следващият въпрос, който ми изникна беше, Ами сега? Беше ми тъпо да стоя по средата на стаята си права и, мислейки за объркания си живот и веднага ми хрумна, че искам да изляза, САМА.
Без да го мисля повече минах през хола и си обух черните маратонки. В същото време баща ми излезе от кухнята и ме погледна леко учудено.
- Къде отиваш? - попита и бързо докара нормален тон в гласа си.
- Ще изляза - сега стояхме и се гледахме, а на мен ми стана неловко отново.
- С кого? - Говореше ми като обикновен родител, но знаех, че имамше и още нещо.
- Сама. - погледнах го малко по - дръзко отколкото ми се щеше.
Баща ми явно ми повярва, защото ме остави да изляза, но само трябваше да се прибера по светло.
Не знаех къде да отида и в момента се движех без посока. Целта ми беше да изляза от света на мислите си и да разгледам реалността през новите си очи.
След известно време се озовах в парка до залата за танци на сестра ми. Исках да усетя всичко там, да подуша, да видя...беше уникално. Наистина се постарах да живея тук и сега и да преживея заедно с природата всяко падане на листенце, подухване на вятър и преминаване на куче по сухата юлска трева. Следобедът беше уникален и за това бях заобиколена от цял куп непознати хора всеки със своята индивидуална човешка миризма. Чувствах се....бях част от това, част от хората, които бяха едно цяло, дори без да го осъзнават и част от дивата картинка на природата, която обграждаше всички ни. Полъхът на лекия следобеден ветрец проникваше през костите ми и ме зареждаше още повече с тази свързаност с всичко и тайнствената енергия навсякъде около мен.
Прекарах не повече от два часа в парка като на тръгване претърсих мястото където бях се впуснала да преследвам Лия из тъмното. Не знам какво очаквах да открия, но нямаше миризма, нито......нямаше нищо необичайно. Опитът да живея в настоящето ми бе опропастен от хилядите спомени от онази вечер. Тогава бях повече от убедена, че тя е нещо повече от обикновен човек. Миризмата ѝ...беше си човешка по дяволите. Глвата ми не го побираше, не може интуицията ми да греши, пък и....нали я видях... Все пак нямаше и следа от вълча миризма, това беше лудост.
Докато минавах покрай залата видях, че излизаха младежи горе-долу мой набор и се загледах, търсейки Лия. След малко осъзнах как стоят тъпо на пътеката и зяпам излизащите и реших просто да се махна, но тя все пак излезе. Държеше се за ръка с едно друго момиче, което си нямах и на идея кое е, преди познавах приятелите ѝ, но това момиче....бяха свели глави близо една до друга и си шушукаха нещо, което ми стана интересно. Насочих слуха си натам, за да ги чуя, знам че беше тъпо, но...
- Чакай малко...- чух гласът на сестра си и видях как фокусира погледа си върху мен.
По дяволите точно сега ли ме забеляза, не знам какво ми даваше така да подслушвам, но точно в Лия имаше някаква мистерия, която исках да разбера.
- Хей, какво правиш? - поздрави ме и забелязах, че беше пуснала ръката на другото момиче.
- Бях в парка и се прибирам, видях те и...не знам ако искаш да се приберем заедно? - измислих това на секундата. Тя се замисли.
- Ще остана  още малко с Шели - посочи русокоската, която ми се усмихна срамежливо.
- Ванеса - запознах се с момичето, което се беше облякло с привидно непасващи си дрехи - зелени къси дънки, леко накъсани и една широка тениска на Батман, която и стоеше нелепо.
Оставих сестра си и странната и приятелка, която не ми обели и две думи и се прибрах точно когато и Алекс.
Наложи се да изкачим заедно стълбите и в този момент съжалих, че не взех асансьора. Неловките разговори днес ми дойдоха в повече и ми омръзна.

***
Мога да отбележа, че този ден мина добре най - вероятно защото запазих контрола си, а и никой не се опита да ме извади извън нерви. Дори на вечеря, когато трябваше да сме цялото семейство никой не ми хвърли странен поглед и не ме занимава с ангажиращи разговори, което си беше добре дошло.