Възходът на черния вълк

Отново скарани

Докато жената говореше нещо ние тримата бяхме заболи очи в момичето. Някаква част от мене се надяваше някак си да се е отказала да се появява повече тук, но....явно не е. Бързо реагирах, подавайки си ръката за запознанство когато"леля Бети" предложи да се запознаем. Стиснахме си ръцете сковано, а след това жената каза, че ни оставя и излезе.
Чувствах известно напрежение, но не избързвах да реагирам както и да е, исках да видя реакцията на Кия. Вик ме погледа с неодобрение когато се доближих до нея, с цел,.....нямах цел, просто така ми дойде, а щом не се чувствах заплашена всичко беше добре.
- Какво правиш тук? - попитах за изненада на всички, включително и моя.
- Живея! - сяшаш момичето първоначално не разбра, че говоря на него, но после отговори. Честно очаквах да се държи надменно, поне съдейки по външния ѝ вид, но в гласа ѝ нямаше нищо такова. Кия свали коженото си яке, което беше абсурдно, че носеше и седна на леглото си.
- Добре, но докога? - опитах се да не допускам злоба в гласа си.
- Докато не си намеря друго място или не навърша пълнолетие,.....знаеш как е. - тя сериозно ли?
- Да се махаме! - Яна привлече вниманието ни. Гледаше ме малко на кръв, а на Кия хвърли най - злобния си поглед. Трябваше да се съглася, нямаше шанс да докарам още разправии с нея, за това излязохме от стаята, а аз казах "чао" на Кия, а тя ми отвърна, за което си заслужих странен поглед от Вик.
Щом се отдалечихме достатъчно, че да не може да ни чуе Яна ме нападна първа.
- Какво правиш, а, сега какво, приятелка ли ще ѝ ставаш!? - засмя ми се, а аз не реагирах, нямах намерението да споря, не и сега.
- Не мисля, че е добра идея да общуваме с тях - Вик прокара ръка през косата си. - казах ти го и преди....
- Какво преди? - попита Яна и се наложи да и разкажа как си писах с онзи. Честно си мислех, че ще ми зашлеви шамар от погледа ѝ, но се сдържа и преглътна думите си.
- Няма да се виждам с него, така че нямаме реален проблем. - защитих се.
- НЯМАМЕ ПРОБЛЕМ ЛИ? - Обърна се май, за да не избухне. - те са навсякъде, Ванеса, а ти като гледам нямаш нищо против тях,... Може би, защото ти вършат мръсната работа, а? - тонът ѝ беше повече от маниакален, очите веднага ѝ се промениха на жълти, а когато Вик опита да я дръпне му се озъби.
- Знаеш, че не е така по дяволите,......и естествено, че не ги искам тук, но с омразата си нищо не постигаш, ОСЪЗНАЙ СЕ!- изкрещях последното, едва задържайки се на място. Тялото ми се разтрепери и за миг просто мразех момичето срещу себе си
- Знаеш ли какво, няма да те виждам повече. - тонът ѝ беше неочаквано тих и лишен от емоция, което ме изплаши. Нещо в мен потрепна, но бързо се осъзнах.
- Добре! - заявих твърдо, поглеждали я за последно, а след това тръгнах на някъде. Не се обърнах, за да видя реакцията на Вик, но....ако иска да идва, ако не.....все ми е тая. Усещах едно чувство на яд и изобщо не ми беше гузно заради Яна, мисля, че тази глупост стигна прекалено далеч и сега дори се чувствах по-свободна. Може би ако не бяхме в градската среда щеше да се стигне до бой, но сега дори не можех да се превърна, а камо ли да мисля за нещо повече. С бързи крачки прекосих една детска площадка, после втора, трета, но нямаше и следа от Вик,.....което означаваше, че беше избрал нея, но да се оправя пък. С временно започнах да тичам, знаейки къде отивам,.....беше очевидно. Не ме интересуваше особено слънцето, нито хората, нито Яна и Вик, а това, че там можеше да има някого,....още по - малко.
Исках да изкарам яда си колкото се може по - бързо и ако това означаваше битка с някого от ония, добре ми е дошла. Стигнах за минимално време до дестинацията си и, скривайки се между дърветата се превърнах. Може би това беше най-леката ми трансформация,....честно казано не я усетих дори, било ти заради бушуващите огнени емоции или вече бях свикнала с това. Щом стъпих на огромните си черни лапи се свързах с всичко, което мърда наоколо, както преди. Това си беше моето място и си го обичах. Наслаждавах се напълно на всяка една скършена съчка от масивните ми лапи, на всеки полъх от вятъра, носещ ми информация за света наоколо чрез миризми и звуци, на самото си усещане за власт и величие тук. Може би трябваше да направя нещо, може би исках да открия нещо живо и да му взема, единственото притежание.....живота. Както и да звучеше това на мене ми се струваше като най-адекватното решение на проблемите ми....лов.
Наредих на сетивата си да открият това, което ми беше нужно за целта. Едва ли щеше да стане лесно, особено по обедно време, но усилията ми на шеметно търсене и душене на всякъде ми донесоха успех. Една малка следа, на може би заек или друг прекалено дребен гризач, че да ме нахрани ме отвеждаше все по-навътре и по-навътре в широколистната гора. Проверявах малките хралупки, които виждах по пътя, но вниманието ми беше фокусирано върху следата. Още няколко метра, промъкваме между клоните и проправяне на собствени пътеки и забелязах целта си. Беше прекалено дребно, но щеше да свърши работа. Без да губя време и да го дебна се нахвърлих върху него, но беше прекалено бързо и само за части от секундата изчезна от погледа ми. Използвах обонянието си ,но честно казано всичко миришеше еднакво,....на плячка. Насочвях слуха си в различни посоки и едно съвсем леко потрепване  ме накара да атакувам отново. Нахвърлих се, освобождавайки цялата енергия насъбрана във времето и след миг стисках нещо в челюстите си, което издаде пронизващ писък преди да си отиде. Честно си нямах никаква идея какво е, но не ми пукаше, важното беше, че е мое. Размятах го бясно наляво надясно, а след това започнах да тичам из гората, разнасяйки го, без да мисля за нищо.

***

Чувствах се чудесно, лежейки си на леглото и някакво задоволство ме беше завладявало. Може би за първи път от много време щях да пропусна да си пиша с Яна или Вик вечерта, което ме караше да усещам свобода. Дори Лия ме попита какво става, донасяйки ябълки от кухнята, а аз само се усмихнах и си взех една. Дали това беше начало на нещо ново,......все пак се съмнявам да издържим дълго разделени и честно казано очаквах да се чувствам по зле, но вярвах, че след няколко дни всичко ще си бъде по старому.
- Мислиш ли, че мама би приела нещо различно от обикновеното? - сестра ми ме извади от мислите ми.
- Смисъл? - попитах готова да разбера.
- Смисъл,.... буквален. - оуу, усещах безпокойство.
- Зависи какво е. - отговорих честно.
- Мхх. - млъкна, .....дали трябваше да я разпитвам още?
- Добре, какво е? - попитах, но тя си замълча. - мисля, че можеш да кажеш на татко. - изръсих това набързо, предполагайки, че.....не знам, но все още нямаше начин да забравя миналото и факта, че тя криеше нещо.
- Не това.....   - погледна ме дръзко в очите, от което се почуствах странно. Знаеше ли за какво говоря?
- А кое? - обърках се, а тя само въздъхна, излизайки от стаята.