Възходът на черния вълк

В добри отношения

До вечерта останах сама в стаята си без да си давам зор да излизам на двора или да се разхождам из къщата. Може би имах нуждата да изляза, защото по някакъв начин се чувствах задушена от тези хора, на които не знам как да се доверя, а и дори не бях сигурна, че ми искат доброто. Дъждовното време изобщо не ми помагаше и нито можех да се отдалеча сама, за да премисля нещата, нито можех да говоря с Лев, защото Лора си беше в стаята, а не исках точно пред нея да изричам някои неща.
Слязохме надолу чак за вечеря където заварихме Красен и Макс, настанили се на първия етаж, а на третия бяха другите две момчета.
- Ще отида да ги повикам. - Лев ме остави и честно се почуствах малко странно в компанията на точно тези двамата.
- Утре рано излизаме да посрещнем останалите и да огледаме околността, така че щеш не щеш идваш с нас. - опита да ми се заяде Красен.
- Много си мил. - Сякаш взел ми думите от устата Макс се обади. Погледът ми наистина показваше колко объркана се почуствах, а Красен само се изсмя на реакцията ми, докато Макс поддържаше безизразното си лице.
Когато останалите слязоха за няколко минути настъпи мълчание, но Дейвид бързо го наруши.
Първо ме попита дали знам, че утре ще пристигнат още хора, а след това насочи вниманието си към Макс, който сякаш нарочно стоеше възможно най-далече от приятелката си.
- Кои да отидат на обиколка? - чернокосия бавно насочи вниманието си към разговора, а погледа му ни обходи внимателно.
- Отивам със Слави и Ванеса, вие ще се оправите със останалите, а Лора ще измисли нещо за ядене. - добре, може би не бях единствената, която остана леко казано изненадана, защото Красен се изсмя хладно, а Лора изпуфтя, показвайки недоволството си.
- Ясно. - може би Дейвид прекаляваше със спокойствието или пък просто имаше нещо, което не разбирах.
- Нещо против да предложа нещо друго. - Красен се намеси, а аз се учудих на въздишката на Лев, седящ до мен.
- Ти, аз и Дейвид отиваме в гората, останалите вкъщи, а Ванеса и Лев се оправят с храната, не мерси. - сякаш спорът, който бях почти сигурна, че се заформяше, умря за секунди от думите на Макс.
Вечерята мина в тишина, нарушавана от време на време, заради общи приказки, но ми направи впечатление как Макс през цялото време остана безизразен и мълчалив, сякаш човекът, който ми се подиграваше преди беше изчезнал.
Вече беше почти мрак, когато успях да се докопам до двора, докато там нямаше никого, включително и дъжда, който ни беше нагостил през деня.
Мястото макар и тъмно си личеше, че е голямо, но неподържано. Краят на двора стигаше до самото начало на гората, което си беше плюс, имайки се в предвид, че често ще я посещаваме. Дори една част от него беше напълно невидима за хора извън къщата, така че тук бяхме в безопасност да правим каквото си поискаме.
- Чудиш се как да се разкараш оттук, а? - Нечий глас ме накара да подскоча, а притежателя му след малко се показа от сенките.
- Мислех, че съм сама. - отдалечих се от Макс, но той ме последва.
- Е, познах ли? - показа зъбите си в едва забележима усмивка.
- Много си далеч. - честно в момента не се чувствах толкова зле да говоря с него, само и единствено от факта, че не се държеше чак толкова тъпо напоследък.
- Ами?
- Не съм свикнала цял ден да стоя вътре. - посочих къщата.
- И ти е скучно? - попита ме.
- Да, станал си много скучен. - изсмях му се сякаш на пук за преди. Получих само повдигане на вежди, крива усмивка и прекалено близко разстояние помежду ни.
- Мх..... Нападай тогава. - задържа лицето си безизразното, а аз, незнаейки какво иска го копирах.
- Сериозен съм, може би и двамата се нуждаем от един спаринг с човек, когото не познаваме. - промени очите си и се отдалечи внимателно, а аз се почуствах леко застрашена и се приготвих да бъда нападната.
Сякаш всичко мина на забавен кадър когато Макс се засили към мен, навел се ниско, а в това време очите ми мигновено промениха цвета си, тялото ми избегна атаката, действайки инстинктивно и накрая се озовах с лице към гърба му, осъзнавайки идеалната си възможност за нападение.
Засилих се с ръмжене, нахвърляйки се върху момчето в опит да го съборя, но в следващия момент извиках от болка, защото той ми беше хванал и извил ръката, притискайки ме в стената на къщата. В следващия момент усетих силно пукане в раменната кост, докато не се оказах на земята, изтърпявайки промяната на всичките ми кости във вълчи.
Стоях очи в очи с него, приела вълчата си форма, а дишането ми беше тежко. След сякаш секунда врата на къщата се отвори и оттам излезе русокосата надувка, търсейки причинителя на всичкия този шум.
- Какво по...... - първо видя мен като грамаден вълк, или по-скоро забеляза яркочервените ми очи, а после се отдръпна с тихо псуване, разбирайки, че и Макс е там.
В следващите няколко мига стоях неподвижно, не знаейки как да реагирам, но момчето до мен ми се усмихна сякаш от нищото.
- Надявам се вече да не ти е чак толкова скучно. - каза саркастично и ме остави сама.

***

През по-голямата част от нощта не можах да спя, а когато най - сетне се унесох се оказах преследвана в съня си. Сама в нощта, опитвайки да се скрия от баща ми, който ме преследваше сякаш безпричинно.
В следващия момент осъзнах какво иска той - свободата ми. Страхът се превърна в реален, когато сякаш осъзнах, че не мога да загубя себе си и усетих нещо като събуждане, но все още бях в онази гора. Второто ми събуждане беше придружено със сълзи и съвсем реален страх, но този път поне бях в голямата спалня, знаейки, че той няма да ме открие тук.
Опитах да се съвзема и да прогоня мислите си, за това останах будна до сутринта, по-скоро 5 часа, когато се бяхме разбрали да станем.
Опитах да не давам признаци, че чувствам притеснение и насъбрало се напрежение и мисля, че щастливата ми маска проработи добре пред Лев, който не заподозря нищо.
Обстановката сутринта беше привидно спокойна, но сякаш усещах прикритите емоции, които  някои от хората тук таяха и може би пак сега си дадох сметка всъщност колко отдалечени един от друг са членовете на глутницата, но в битка.....тогава заблуждаваха, че са едно.
Излязохме още по тъмно и за мое щастие на вън не валеше, но беше ясно, че ще се измокрим заради дъжда през нощта. Наметнах горнището върху себе си, но това беше ненужно защото, след като се трансформирахме беше все едно, вълкът не се нуждаеше от дрехи.
Петимата се заизкачвахме нагоре с пълна сила, готови да обходим местността и да посрещнем останалите,....които макар и да не познавам щях да опитам да се разбирам с тях.
Чувствах се един вид подценена, движейки се отзад с Лев и Лора, която от най-отпред до Макс се беше оказала най - отзад. Мислих си как да си извоювам място тук, но това може би беше твърде рано за мен.
- Ванеса? - Лев се свърза с мен, а в следващия момент се оказах заобиколена от чужди мисли и гласове. Почуствах се странно объркана, по начин, по който не се бях чувствала досега от това да имам общо мисли с толкова голяма глутница.