Възходът на черния вълк

По следата на плячката

На следващия ден с баща ми отново излязохме да тренираме. Имах толкова много енергия, че можех да правя това с часове преди да усетя умора. Чувствах се сякаш отново правя нещо смислено, което ми доставяше удоволствие и за това продължавах с опитите си. Можех да кажа, че сега схващах това, което трябваше да правя първия път, а то беше да се запозная с езика на тялото на вълка и да знам кога ще атакува и кога само ще ме сплаши. Справях се и с избягването на атаките впечатляващо добре, поне по думите, тоест мислите на баща ми. И макар и всяка следваща да беше все по - сложна и непредвидима, аз стоях на място без да мърдам, спазвайки наставлението му и успявах да се измъкна в повечето случаи. Успях да повярвам и да се отдам на сто процента на сетивата си и да ги слушам, приемайки ги като свой най-голяма навигатор и това ми носеше допълнителни точки. Дори спрях да се оглеждам наляво-надясно, търсейки потенциални опасности, макар и татко да се беше опитал да ме убеди, че няма да се доближават. Разбрах, че за сега ги държи настрани от нас, но когато го попитах как го прави само замълча, а аз улових нещо странно, което до сега не бях усещала и не знаех как да интерпретирам. Беше подобно на чувството когато имаш голяма и опасна тайна, която защитаваш, давайки всичко от себе си и си измисляш оправдания, за да се измъкнеш, честно казано аз го усещах като това.
- Искаш ли да спрем? - попита, отдръпвайки се, а аз му изръмжах.
- Честно, сега имам ненормално много енергия. - казах истината.
- Заради пълнолунието е,.....влиае ти силно още от рано, защото си Алфа най - вероятно.
- И какво като съм? - пак онова гадно чувство,....не стига, че ми стана неловко, а и се чувствах като самотния вълк, който е Алфа......на нищо.
- Усещаш го по - силно от другите. Мисия, че е време да се вървим, не може цял ден да стоим тук. - направи крачка напред, но аз не помръднах.
- Ще остана, не ми се прибира и без това няма какво да правя. - наистина не исках още един ден като вчерашния.
- Обади се на някой приятел, Ванеса, само не стой в тази гора напълно сама. - наостри уши и вторачи огромните си изразителни очи в мен, от което се почуствах като бебе.
- Спокойно, мога да се оправям, а и ти каза, че няма да приближават. - изръмжах, опитвайки да прогоня факта, че думата " приятел" започваше да ме съмнява все повече.
- Знам, че няма да приближат мен, но..... - имаше нещо странно в него, просто ме човъркаше отвътре това усещане, сякаш не ми казваше много.
- Те, няма да дойдат! - заявих, сещайки си за оня с когото си писах. - а и да дойдат, ще се прибера все някак. - много ми беше интересно как онзи си мислеше, че няма да искам да се връщам обратно.
Още малко и успях да го убедя. Наблюдавах как премества тежестта си от едната черна лапа към другата и извърта грамадната си сивочерна глава назад, тръгвайки си.
Размърдах се, хуквайки още по - навътре в сърцевината на зелената гора. С един голям скок прескачах разстояние от сигурно четири метра и имах усещането, че ако се засиля още малко ще имам способността да бутна някое дърво. Вече отдавна не се притеснявах от слънцето, защото тук растителността беше достатъчно гъста, че да ме накара да забравя за жегата поне за малко. Очите ми прескачаха от обект на обект, следейки за всяка малка промяна в пейзажа било то паднало дърво или странен вид птица, което да грабне вниманието ми. Езикът, който бях изплезила ми помагаше не само да си поемам въздух в буйния бяг, а и да вкуся заобикалящата ме гора, карайки ме да се чувствам като част от нея. Наистина тук усещах нещо различно, сякаш ме изпълваше и правеше много по - силна.
Когато една птица прелетя едва ли не на два метра над главата ми отскочих съвсем инстинктивно в опит да я хвана, но не бях достатъчно бърза и точна и останах без плячка. Това огорчение отключи в мен желание за нещо познато и носът ми мигновено започна да търси следи от наскоро преминали животни. Тичах като луда със забит в земята нос, завивайки наляво - надясно докато не открия нещо, което се случи. Най-вероятно беше минало за последен път оттук през нощта, но това нямаше да ме откаже. Насочих пълното си внимание да проследя следата, знаейки, че животинчето сигурно си има скривалище наоколо или поне на няколко километра оттук. С времето, отдадена на преследване малко по малко започнах да изключвам сетива като слуха и да не обръщам толкова внимание на заобикалящата ме природа. Бях се  съсредоточила толкова много, че използвах целия си енергиен капацитет за достигане на целта.
Може би беше грешка. По - силно счупване на клон привлече вниманието ми. Очевидно действието беше станало по вина на нещо по едро от зайче, което ме накара да настръхна цялата. Заех бойна позиция, оглеждайки цялото пространство наоколо, но сякаш напразно,....нито се повтори, нито нещо помръдна наоколо, нито усетих необичайна миризма,....нищо. Впрегнах сетивата си да открият нещо необичайно, но отново без успех и колкото и да се въртях наляво надясно пак нищо не излезе. Изръмжах сякаш на вятъра, обръщайки се към следата, но запазих известен фокус над света отвъд това преследване.
Започнах да се движа бавно, знаейки на някакво вътрешно ниво, че преди малко някой причини счупване на клон, най-вероятно стъпвайки отгоре му с масивното си тяло. С много бавни и тихи движения, правейки се, че душа в земята и се отдалечавам, всъщност само се замаскирах между гъстата растителност. Спрях на място когато мислех, че съм невидима за каквото и да било и се заоглеждах, използвайки всичко налично, за да следя обстановката.
Прекарах в това положение прекалено много време, стори ми се повече от двадесет минути, което ми даде предпоставка да обмисля това да се махам вече. Нямаше и след от натрапници в това време и аз просто излязох от мястото си. И тогава чух нещо. Сякаш нещо стъпи бавно, но достатъчно непредпазливо, че да го уловя. Водена чисто и единствено от инстинкт направих два големи резки скока, разкривайки сивата фигура и, срещайки блестящожълтите ѝ очи. Точно след секунда сивия не особено едър вълк се носеше пред мен, правейки всевъзможни лупинги и, минавайки през най-буренясалите места. Честно не бях свикнала на такъв вид преследване, но инстинкта властваше над разума и не можех да спра. Усещах ноктите си, забиващи се надълбоко в пръстта, изстрелвайки ме напред и лапите, които ми служеха по възможно най-добрия начин, за да настигна плячката си.
Може би това, че бях много по - едра от другия успях да скъся дистцията по между ни във времето и да го накарам да се притесни, допускайки грешки. Един грешен завой се оказа фатален и сивия бета се подхлъзна, давайки ми място да го притисна, заставайки отгоре му.