𝗦𝗜𝗡𝗡𝗘𝗥𝗦 || 𝘷𝘮𝘪𝘯

31

Чонгкук натисна копчето за включване на телефона за пореден път, поглеждайки часа и нервно прехапвайки устната си. Погледна адреса на картата отново, за да е сигурен, че бе хванал правилния автобус. Всъщност спирката, на която трябваше да слезе, наближаваше и това го правеше още по-притеснен.

Беше дошъл в Бусан за коледната ваканция, тъй като семейството му реши да не идва в къщата си в Сеул. Стоя при родителите си почти две седмици. Днес трябваше да се върне в училище, но искаше да види Юнги преди това. Все пак баща му и майка му нямаше да разберат.

Кук пристъпи към вратата на автобуса и се хвана здраво за дръжката в очакване да спре. Г-жа Чон се беше погрижила да му е топло сутринта. Само очите му се подаваха измежду двата шала и шапката. Реши да не ги сваля, докато пътува, защото спирките не бяха толкова много. Голяма грешка. Беше ужасно потен под всичките дрехи, усещаше как косата му бе залепнала за челото.

Вратата се отвори и той побърза да слезе и да се разхлади. Нямаше кой знае колко сняг, но прехвърчаха снежинки, които правеха обстановката малко по-коледна.

Нищо, че вече беше януари месец.

Огледа се, опитвайки се да запомни мястото. Никога не бе идвал в тази част на Бусан, всичко беше ново за него. Кварталът не беше особено различен от други такива, но щеше да е добре да не се загуби на връщане. Чонгкук нарами по-удобно раницата си и закрачи към посоката, която му показваше GPS-а. В интерес на истината, разчиташе само на това малко устройство, наречено телефон, и от него зависеше дали щеше да се изгуби или не. От дясната страна на тротоара имаше нещо като парк - зелена площ между пътя и жилищните сгради. Виждаше се една детска площадка - не особено поддържана и празна. От лявата му страна от време на време минаваха коли, но движението не беше особено натоварено. Просто един спокоен петък предиобед. Все още се водеха празници и хората си стояха вкъщи, след като нямаха работа.

Изведнъж задуха вятър, който внезапно се усили и накара снежинките устремено да се насочат в една посока. Значи все пак имаше полза от всичкото това навличане. Явно майките наистина винаги са прави. Момчето закопча якето си и прибра телефона в джоба си, тъй като вече беше стигнал на адреса. Сега само трябваше да намери блока. Започна да оглежда номерата на сградите наоколо. Всичките бяха нагъчкани. Толкова, че съседите преспокойно можеха да си подават сутрешното кафе през терасите. По принцип беше наистина некомфортно да можеш да видиш съседа си и да му помахаш през прозореца, но тук някак си беше различно. Всичко това създаваше една уютна атмосфера, усещането, че ако ти потрябва нещо - можеш да почукаш на вратата до твоята. Нещо, което липсваше на Чонгкук, докато порастваше.