𝗦𝗜𝗡𝗡𝗘𝗥𝗦 || 𝘷𝘮𝘪𝘯

35

Техьонг седеше на последния чин в класната стая, стиснал ръката си в юмрук и прехапал нервно устна. Имаше час, но не внимаваше. Шекспировите творби не го интересуваха в момента. Джимин беше два чина пред него. Сам. Опрял глава на ръката си, мъчейки се да се закрепи. Изглеждаше сякаш се опитваше да не заспи. Може би часът по литература не беше интересен за него. Но за Те беше. Не защото се интересуваше от "Трагедията на Отело", а защото беше единственият час, който делеше с Джимин. Ценеше времето, през което просто седеше зад него и го наблюдаваше. Без да казва нищо. Беше го яд, че не можаха да представят проекта си, след като директорът забрани подобни дейности в училището, но може би така беше по-добре.

Дали Джимин беше написал нещо?
Нещо за него? Нещо за тях?

Те умираше от любопитство, но знаеше, че не може да го попита. Не и след всичко това. Дори и да знаеше какво е станало. Не трябваше да човърка рани, които тепърва зарастват, въпреки че толкова много искаше да го направи.

Ръката на розовокосия се протегна, карайки учителят да се обърне към него. - Да, Джимин?

- Може ли до тоалетна? - попита, докато все още държеше ръката си високо.

Сокджин кимна и отново погледна към учебника, продължавайки да говори нещо по темата, което чернокосият не чуваше изобщо в момента.

Това беше шансът му да поговори с него. За нещо дребно - да го пита как е минала седмицата му или пък тестът по математика. Без да му мисли много, скоро Техьонг също вдигна ръка. - Може ли до тоалетната?

- Изчакай Джимин да се върне.

В други ситуации Те просто би се отказал сега. Но нещо му вдъхна кураж и той отвърна уверено:
- Неотложно е.

Господинът въздъхна и му посочи вратата с ръка. - Отивай!

Малка усмивка се появи на лицето на ученика и той гордо стана от мястото си, като тръгна към вратата с повдигнати рамене, сякаш току-що изобщо не беше казал, че не може да стиска.

Коридорът беше пуст и миришеше на старо. Шкафчетата, които бяха сложени на мястото на старите саксии, които бяха стояли там, преди да бъдат наритани и счупени от децата на новото поколение, стояха, допряни до стената - все така небрежно сложени и изглеждащи не намясто. Мазилката по стената беше започнала да се бели и под нея се виждаше старата боя. А училището се смяташе за добре поддържано.