𝗦𝗜𝗡𝗡𝗘𝗥𝗦 || 𝘷𝘮𝘪𝘯

38

Водата в каната започна да кипи, огласяйки цялата стая със свистенето си. Не защото беше кой знае колко шумна, а просто защото цареше мъртва тишина. Юнги повдигна една чаша с треперещи ръце и се опита да налее вода без да разлее. Беше неуспешен опит. Каната се изплъзна от пръстите му за момент и врялата вода се разля по бар плота. Скоро започна да се стича по шкафа отдолу. Чонгкук скочи веднага от мястото си, хвана и отдръпна каната от ръцете на големия и я остави настрана. - Остави на мен - каза нежно и се опита да се усмихне, когато забеляза, че по страните на Юнги се стичат горещи сълзи. - Какво не е наред? Моля те, говори ми!

Гърлото на Юнги се сви и започна да го боли. Сякаш се задушаваше. Това чувство се беше затаило в него от дни насам. - Съжалявам...съжалявам, н-нищо не мога да свърша като хората - промълви с отчаян дрезгав глас, а хлиповете му станаха по-силни. Две солени дири сълзи се виждаха по бузите му.

- Моля те, не говори така. Просто вода, ще се избърше, всичко е наред-

- Не... - прекъсна го по-големият и поклати енергично глава. - аз съм ужасен човек, Чонгкук. Ужасен. Не заслужавам да ме утешават.

На лицето на момчето се появи израз на тъга и съжаление. Никой не трябваше да говори така за себе си - най-малко Юнги. Нещо не беше наред - нещо освен смъртта на майка му. Беше се случило нещо странично, което да го накара да говори по този начин.

- Юнги, ще ми обясниш ли защо говориш така? - попита директно, устните му оформиха тънка права линия.

Плачещият си пое дъх едва-едва и го погледна. Две големи тъмнокафяви очи, подобни на тези на сърничка, го наблюдаваха с най-любящия и състрадателен поглед, който бе виждал. Караха го да се чувства виновен и грешен.

С трудност Юнги прошепна:
-Не отидох...

Изминаха няколко секунди, в които Кук се опитваше да разбере думите на другия. Знаеше, че той нямаше сили да говори много, особено за нещо, което очевидно го разстройваше. Истината е, че малкият наистина се опитваше да не задава много въпроси, но тази лаконичност правеше всичко много неясно. - Къде не отиде, Юнги? - опита се да побутне отговора от устата му, като мислено се молеше да не го срине по този начин.

По-големият изхлипа като че ли за последно и отново вдигна очи към тези на другия. Зениците му се разшириха, когато са взря в лицето му и осъзна колко много му бе липсвал и колко много имаше нужда от него до себе си. - Не отидох на погребението - каза, този път по-ясно от преди и не откъсна поглед от ученика. Искаше да види реакцията му - да види шока и разочарованието в погледа на другия. Да му каже колко ужасен човек и син е той. Да се отврати от него и да не го погледне повече. Може би това щеше да го накара да се почувства по-малко виновен.