𝗦𝗜𝗡𝗡𝗘𝗥𝗦 || 𝘷𝘮𝘪𝘯

37

Въпреки наближиването на пролетта, времето в Бусан все още беше студено и мрачно. Улиците бяха сравнително празни в 5 и половина сутринта, хората още не бяха тръгнали за работа. Изгревът беше все още далеч и навън цареше абсолютен мрак. Само уличните лампи и прозорците на някои къщи светеха.

Чонгкук беше опрял глава на прозореца и наблюдаваше движенията на бялата прекъсната лента по асфалта, която енергично се нижеше до гумите на автобуса. Трафикът все още не беше натоварен, но тъй като наближаваше час пик, наоколо вече бяха започнали да се показват редици коли с ранобудни шофьори.

Момчето въздъхна и започна да потупва нервно с крак, очаквайки спирката си с нетърпение. Беше разиграл цял сценарий в главата си как вижда Юнги след толкова време, прегръща го и трие сълзите му, как го целува и му казва, че всичко ще бъде наред. Кук знаеше колко важна беше майката на Юнги за него и при мисълта, че болестта му я отне толкова рано, късаше сърцето му. Беше прекарал почти три седмици в плач и опити да намери начин да дойде отново в Бусан и когато майка му отказа да му помогне, той сам уреди пристигането си, както си знаеше - с връзки и пари. Не знаеше колко време щеше да остане в родния си град, но едно беше сигурно - нямаше да си тръгне, докато не види Юнги да се усмихва и да е щастлив отново. За него нямаше значение колко дълго щеше да отнеме това. Училището можеше да почака.

Скоро автобусът стигна желаната спирка. Чонгкук сложи ръкавиците си, за да не измръзнат пръстите му и слезе сковано от превозното средство. Погледна таблото.

   5:54 am                                          4°С

,,Кучи студ..." - помисли си момчето и закрачи по тротоара. Наистина предпочиташе по-топло време и за него температура под 10°С си беше чиста зима.

Онази продълговата зелена площ между пътя и блоковете беше покрита със скреж, която прикриваше изсъхналата трева отдолу. Отнякъде се чуваше гарван, който в момента Кук искаше да удуши. Нищо лично към птицата, просто го напрягаше допълнително. Малкият несъзнателно започна да забързва крачка и преди да се усети, вече тичаше към адреса на Юнги. Искаше да бъде при него час по-скоро. Знаеше, че и двамата имат нужда един от друг.
Мускулите на краката му започваха да треперят, стъпалата да го болят. Гърлото му се свиваше и болеше от студения въздух. Бузите му се изпълниха с кръв. Придържаше дръжката на раницата с ръка и бягаше колкото може по-бързо. Сякаш нищо друго нямаше значение. А в неговият малък свят, където бяха само той и Юнги, в действителност беше така.

И сякаш за секунди стигна там. Пред входа на Юнги. Същите звънци, същата врата. Същото усещане на напрежение. Напрежение, което му пречеше да натисне дръжката и да връхлети вътре. Защото осъзна какво всъщност прави. Бяга от училище, без знанието на родителите си, след като събуди приятеля си през нощта и го остави в невидение, вероятно объркан и притеснен. И сега се намира пред дома на любовта на живота си - без нейното знание. Без предупреждение, без нищо. Просто се натрапва по този начин в такъв тежък момент. Щом в училището разберат, че го няма, ще звъннат на родителите му, които от своя страна ще тръгнат да го търсят. Което ще му докара допълнителна драма, а може би и на Юнги.

Заслужаваше ли си?

Заслужаваше ли си да поеме такъв риск? Големият наистина имаше нужда от него и Кук го знаеше. Беше сигурен и то напълно. Може би в момента беше сам в стаята си - уморен и неспособен да заспи. Защото това се случва с хората, когато преживеят загуба, нали?

Нямаше връщане назад.

Вратата прищрака и след като ученикът прехвърча през нея, се затвори, като изскърца. Беше стара, счупена и очевидно имаше нужда от смазване. Рампата за колички все още си стоеше на стълбите. Нищо не беше мръднало от последното идване на момчето.
То започна да изскачва мъчно стълбите, които сега му се сториха много повече от преди - сякаш се бяха умножили. Но в крайна сметка стигна до крайната дестинация.

Вратата на Юнги.

И сега трябваше само да натисне звънеца. Напълно забрави подготвения си в главата диалог и просто щеше да каже това, което идваше от сърцето му.

Протегна ръка и уверено натисна копчето. Колкото повече го отлагаше, толкова по-трудно щеше да става, затова просто реши да не му мисли много. Погледна ъгъла на коридора и пъхна ръце в джобовете си. Кръвта му кипеше и вече не усещаше студа. Умът му беше почти празен - единствено мисълта за възлюбения му го беше заела. От някаква тръба се чуваше капенето на вода, която сякаш отброяваше секундите - толкова бавни и мъчителни за малкия.

И преди да се усети, вратата се отключи, и Чонгкук ахна. Юнги - отслабнал, блед и очевидно недоспал, вдигна поглед към него и щом се осъзна, разшири очи. Ръката му се вкочани, а с нея и цялото му тяло. От очите на момчето започнаха да се стичат сълзи. Сякаш беше забравил как изглежда - все едно беше друг човек. Той се приближи и дръпна другия в страстна прегръдка, заравяйки лицето му в гърдите си. - Липсваше ми - прошепна и плъзна утешително дланта си по гърба му.

Очите на Мин гледаха все така празно, но по треперещите му устни си личеше, че изпитва нещо. Нещо силно, което не можеше да опише. Искаше да плаче, но нямаше сълзи за това. Искаше да отвърне на прегръдката, но силите го бяха напуснали в последните дни. Не можеше да изтръгне и звук от устата си. И Кук усещаше това.
Затова просто го погледна в очите и го увери:
- Тук съм.