STORM OF EMOTIONS

22.ИЗНЕНАДА!

- РЮДЖИН, ЗАКЪСНЯВАШ! - извика майка ми, като влезе с гръм и трясък в стаята ми.

Алармата ми продължаваше да бучи на главата ми, а аз продължавах да си спя и да не ѝ обръщам внимание.

- РЮДЖИН! - извика отново тя.

- Ох, каквоо?! - измърморих аз.

- Ставай, не чуваш ли, че от 10 минути алармата ти бие?

- Очевидно не! - отвърнах ѝ аз.

- Ставай, защото имаш само 20 минути до началото на часа ти!

След тези думи се изправих светкавично бързо.

- Как така?

- Ей, така! Оправяй се, защото и аз закъснявам за работа и няма да мога да те закарам!

- То ти кога си ме карала изобщо?

- Няма значение, ставай! - извика тя и затвори вратата.

Огледах се и видях часовника, който показваше, че е 7:42.

- АЙШ, ЗАКЪСНЯВАМ! - извиках аз.

Станах и почнах да се оправям. Взех първото нещо, което видях и се отправих към банята. Набързо си измих зъбите, сресах косата и се запътих отново към стаята ми.

- Къде е раницата ми? - огледах се и я видях на стола.

Грабнах я и останах изненадана, колко беше лека всъщност.

- Защо е толкова лека? - отворих я и видях, че нямам никакви тетрадки и учебници вътре. - КЪДЕ СА МИ НЕЩАТА?!

Почнах да се оглеждам и видях всичките си неща разпиляни на леглото. Спомних си, че вчера до късно се опитвах да реша домашното си, но така и не успях и накрая просто заспах. Бързо ги събрах и ги метнах в раницата си. Изстрелях се надолу по стълбите, като едва не се спънах на последната стълбичка и излязох от вкъщи.

Тичах към спирката и видях, как автобуса ми идваше.

- О, НЕ, НЯМА ДА ГО ИЗПУСНА ТОЗИ ПЪТ! НЕ И ДНЕС! - извиках на себе си и започнах да тичам по - бързо от всякога.

Автобуса вече беше на спирката, а аз тичах, колкото мога, но усещах как силите ме напускаха. И точно когато вратите щяха да се затворят, скочих вътре, като разбира се не пропуснах да падна земята.

- Ох..- измърморих аз, като се изправих. - Успях!

Седнах на мястото си, сложих си слушалките и се загледах през прозореца.