STORM OF EMOTIONS

3.Просто шега?

И ето, денят дойде! Днес е 16 септември и официално започвам новата учебна година, като единадесетокласник. Уау, колко бързо лети времето.. Като се замисля, как бях в 7 клас и колко се вълнувах годината да приключи най - после, защото копнеех да се махна от старото ми училище. Хм, защо ли? Ами защото всички ме мразеха! Да, не знам дори защо..Просто по някаква причина никой не ме харесваше и постоянно се заяждаха с мен, тормозът им продължаваше нещо от сорта на 2 години, докато накрая не тропнах с ръце върху чина, погледнах ги с най - сериозният ми поглед и им казах, че ми писна от всичко. Всички ме гледаха невярващо, но имаше ефект, защото никой не посмя да ме приближи повече....буквално. През всички тези години до 7 клас аз бях сама, бях като аутсайдер, но не ми пукаше! Благодарение на тормозът им се научих да бъда силна и да не се оставям да ме тъпчат. Не съм като другите момичета! Не съм от момичета, които ги вее бял кон и когато паднат да чакат от нищото да се появи някой, който да им помогне и после магически да се влюбват! Ъх, не! Това не е филм, животът е такъв какъвто го определиш! А аз определено не искам да съм лигаво момиче с най - лигавите мечти, както казах любовта не е за мен. Аз искам и ще си остана мъжкараната на групата и ще си изживея живота на макс!
Уау, доооста се отплеснахме от темата, затова ще спра да говоря, хах.

Пътувах с автобуса и слушах музика, навън беше малко мрачно, което ме подсещаше, че май ще завали и аз естествено не си взех чадъра..ох, какво да ви кажа, типичната Рюджин!
Спирката на която трябваше да сляза наближаваше и затова станах и зачаках пред вратата. И точно когато пристигнахме шофьорът натисна рязко спирачките и залитнах назад.

- О, помощ, помощ, помощ! - светкавично бързо го казах, докато не спрях на едно място.

Изправих се и се обърнах, за да видя в какво се спрях.

- Добре ли си?

- А, Те Ри? Ти с този автобус ли пътуваш? - учудих се аз.

- Хах, мисля, че думата, която търсиш е „благодаря, че ме хвана, защото иначе щях да си разбия главата някъде!* - каза с усмивка той.

- Всъщност, това е изречение..- поправих го аз, като се засмях.

- Ох, все едно! - отвърна той и слезе от автобуса.

- Ей, чакай ме! - извиках, като го последвах.

Той вървеше към входа на училището, а аз го настигнах.