STORM OF EMOTIONS

57.Тъпа грешка?

Цяла нощ не можех да заспя. Не бях на себе си и се чувствах ужасно. Няма нужда да обяснявам защо бях така, мисля, че всички разбраха какво се беше случило снощи. Тази вечер дори не спах в нашата стая. Колкото и нелепо да звучи, не исках да спя на мястото, на което за малко щях да бъда изнасилена. Нямах смелост..

Да не говорим, че Хюнджин щеше да бъде в стаята. Когато го зашеметих с чашата си, той падна на земята в безсъзнание. Ако трябваше да спя в една стая с него, нямаше да спя спокойно. От къде можех да знам, че нямаше да се събуди по някое време през вечерта и да довърши започнатото? Никой не можеше да гарантира безопасността ми. Затова с Йеджи отидохме в стаята на Лия, Черьонг и Юна и там прекарахме вечерта петте. Те Ри се върна в стаята им при Феликс и Джонгин, а Хюнджин остана да спи на пода в нашата стая. На Чим не му се занимаваше да влачи Хюнджин като някакъв труп през коридорите, затова реши просто да го остави там.

Та естествено обяснихме на момичетата какво се беше случило, като по - скоро Йеджи го направи, защото аз бях толкова шокирана от случилото се, че буквално не можех да говоря. Момичетата бяха в пълен потрес. Започнаха да коментират как не са го очаквали от него и го наредиха с всички възможни обиди които можеха да съществуват. Седяхме будни до около 2:30. По едно време момичетата си легнаха, но не и аз. Аз седях пред прозореца и гледах нощното небе. Историята се повтаряше отново и отново в главата ми и не искаше да я напусне. Няколко сълзи се спуснаха по бузата ми и заплаках без глас. Чувствах се отвратително. Чувствах се предадена. Реших, че имам нужда наистина да остана сама, затова напуснах стаята. По най - тихия начин излязох и се запътих надолу по стълбите към двора. Беше толкова тихо и тъмно, че чак се напрягах. След малко най - сетне бутнах вратата и се озовах на двора. Въздухът беше толкова чист и свеж. Подухваше лек ветрец и се чуваха щурци. В момента се намирах в спокойната обстановка, от която имах нужда. Поразходих се малко и след няколко минути седнах на една от пейките. Продължавах да дишам и да издишам. Опитвах се да се успокоя и мисля, че започваше да се получава до моментът, в който някой не сложи ръка на рамото ми. От допира цялата настръхнах и подскочих от пейката стряскайки се. Обърнах се и за мое голямо щастие срещнах погледът на Те Ри.

- О! Съжалявам, не исках да те стресна. - каза ми той.

- А, не, нищо. - отвърнах. - Радвам се, че си ти. Хайде, седни.