Погрешна любов

16

Алармата ми звънна. Разтърках очи и бързо станах от леглото. Все още бях уморена и недонаспана, но  бях толкова щастлива заради Вер, че веднага трябваше да повикам Лена, преди и той да е дошъл. Набрах номера ѝ.
Аз: Идвай веднага у нас, преди Вер да е дошъл.
Лена: Какво ще прави той у вас?
Аз: Ще пием кафе.
Лена: Към колко ще идва?
Аз: Към 9 му казах.
Лена: А, значи него го оставяш да се наспи, но мен ме викаш още в 8. Мразя те.
Аз: И аз те обичам! Имам да ти разказвам.
Лена: Оф, ей сега идвам.
Аз: А, Лен. Забравих да ти кажа. Извинявай, но не успях да направя проекта.
Лена: Пф, добре. Ще го направя някак. Нищо, че ми трябва за утре.
Аз: Съжалявам.
Лена: Карай.
Тя затвори телефона. Аз заподскачах из къщи. Облякох си едни къси гащички и бял потник. Вързах дългата си коса на опашка, обух си сандалите на платформа. Запалих цигара и излязох от вкъщи. Заслизах по стълбите на блока. Във нас нямаше кафе и затова се запътих към кафемашината в комплекса. Взех кафе за мен и Лена и се качих у нас. Не след дълго тя дойде. Когато влезе през вратата, се запъти към хола. Отвори вратата и видя на земята проекта си.
-Изненада! -казах весело аз, като заподскачах.
-Но, нали не беше успяла?-каза тя с голямо очудване.
-Ами, знаеш, че като обещая..спазвам. Стоях до 3 и 30, но го направих.- тя ме прегърна силно от щастие.
Косата ѝ беше вързана на отпуснат кок. Беше облякла къси дънки и черен потник. Взехме кафетата и отидохме на терасата. Запалихме цигари и аз започнах да обеснявам всичко от - до. Всяка най-малка подробност, дори и напълно незначителна беше изказана от мен. Лена стоеше и слушаше. Честно казано..правеше се, че слуша. Разбирам я. Та аз не спрях да говоря, а на нея все още ѝ се спеше. Един съвет. Не будете Лена, каквото и да става. После може да ви стъжни живота. Докато аз греех от щастие, тя все още се чудеше как да се разсъни по-бързо. Награби и моето кафе. Бях забравила за него от толкова вълнение. Припомнях си всичко от снощи докато не спирах да надувам главата на умореното момиче, стоящо срещу мен. След като вече бях разказала всичко, тя ми честити, но за пореден път ми каза да внимавам. Може би Лена беше права за предупрежденията си, но аз съм сигурна, че познавам Вер. Да, може да се е променил, но все още познавам онова малко хлапе, стоящо до мен на първия чин. Това хлапе, все още е в него. Знам го. Във всеки от нас остава една малка част от детето, дълбоко скрито в нас. Това ме караше да вярвам на Вер до полуда. Да не се съмнявам, че когато замина, той ще бъде с друга. Щеше да заглежда момичета, но бях сигурна, че няма да си позволи повече от това. Единствено ме беше страх да не се върне при бившата си. Само това ме караше да имам съмнения. И то не защото ей така трябваше да се притеснявям от нещо. Просто тази нощ го сънувах. Повечето от сънищата, които умът ми пресъздаваше през ноща, са пророчески. Много често каквото сънувам се случваше и то не като дежа вю, защото не винаги помнех целия сън. Всякаш подсъзнанието ми ми показваше бъдещето. Звучи странно и често това ме кара да се замисля дали не съм луда. Може би си въобразявах, но когато съня ти се сбъдне, не можеш да не повярваш. Невъзможно е да е магия, но нещо свръхестествено ми звучи много по-реално. Както и да е. Това сега не е важно.
Погледнах часа на телефона си и видях, че времето е минало, а Вер още спи, тей като часа е 9:30. Набрах номера му.
Аз: Защо още не си станал?
Вер: Напротив. Помагах на баща ми до сега. Ей сега тръгвам към вас.
Аз: Добре.
Вер: Ела да ме посрещнеш до моста. Тръгвай на там. Аз току що тръгнах.
Аз: Добре.
Затворих телефона.
-А отивам да го посрещна.-съобщих на Лена, а тя не грееше от щастие, но нямаше какво да направи и кимна.
Много добре знаеше, че когато харесвам някого съм толкова вглъбена в него и връзката ни, че нищо друго не ме интересува. Ако ще и бомба да падне, извънземни да кацнат...аз ще бъда по-заинтересувана къде е момчето, което харесвам. Такава съм. Това мое влюбчиво качество обаче не ми е в плюс. Момчетата го определят като задушаване. Може би затова и нямах гадже до сега. Сама си бях виновна, освен и че нямах време. Надявам се това да не попречи на Вер.
Излязох от вкъщи и заслизах по стълбите.
Вече бях почти до моста, когато го видях. Затичах се към него и му се хвърлих на врата. Погледнах го в очите. Стояхме така за кратко, когато той ме целуна. Бавно и страстно. Задълбочихме целувката, а ръцете му се преместиха под кръста ми. Ръцете му стискаха нежно дупето ми. Захапах го за устната, а той стисна по-силно задника ми в отговор.
-Навик.-отдръпнах се за кратко от него.
-Хубав навик, ама само това ли хапеш?-каза закачливо той и тогава в очите му видях пламъче, издаващо мислите и тънкия намек, който направи.
-Това ще разбереш след време. -хванах го за ръката и тръгнахме към вкъщи.
Влязохме в асансьора, а в мига, в който вратите се затвориха, той ме хвана силно за задника и сля устните ни. Целувката беше пропита със страст и желание. Асансьорът се издигна до петия етаж и вратите се отвориха. Без да се отделяме един от друг, целувайки се отидохме до апартамента ми. Той отвори вратата и връхлетяхме вътре. Лена се изсмя, а с Вер се отделихме.
-Опа.-казах аз и с Лена се изсмяхме.
-Аз да взема да ви оставя ли?-в смеха си Лена ми намигна.
-Никъде няма да ходиш. Освен до у вас, за да си вземеш банския. Ходи ми се на плаж.-казах аз.
-Отивам.-тя се обърна към Вер. -А ти внимавай, докато ме няма.
-Ще я пазя. - засмя се Вер.
-Ще я пазиш ами..кво ще правиш.-Лена се обърна и излезе от апартамента.
-Стой тук. -целунах Вер и отидох до моята стая, за да си облека банския.
Докато се преобличах, Вер отвори вратата. Когато ме видя, ококори очи. Без да се замисля, влезе в стаята и затвори вратата. Тръгна към мен, без да отклонява погледа си. Отгледа ме отгоре до долу. Наведох се, да да взема кърпата, която бях поставила на земята, но докато успея, той вече беше дошъл до мен. Ръцете му шареха по тялото ми, прикрито само от двете части на банския, а устните ни се сляха. Изведнъж на вратата се позвъни.