Погрешна любов

23

Дано Лена ми прости. Сега какво да правя до утре сутринта? Облякох едни къси дънки и бял потник. Обух си сандалите и излязох от къщи. Заслизах по стълбите. Не ми се чакаше асансьор. Вървях бавно и с нежелание. Излязох от входа и тръгнах без някаква посока. Бях замислена и изобщо не обръщах внимание на нещата покрай мен, нито пък на преминаващите коли. Дори не ги чувах и всякаш не ги виждах. Бях отнесена и за малко да ме блъсне кола. Погледнах шофьора с безизразни очи. Всякаш гледах през него. Той излезе от колата и започна да крещи. Усмихнах му се без да кажа и дума. Продължих си по пътя. Той продължаваше да вика колко съм невнимателна и че можел да ме блъсне. Спрях за момент. Обърнах се към него.
-Спри да викаш! Нали съм жива и не си ме блъснал. -завъртях очи. В този момент обноските ми, казващи, че трябва да говоря на "вие", се изпариха някъде в отнесеното ми подсъзнание.
-Абе момиче, ако те бях блъснал щях да го загазя. Уплаши ме, а с най-голямата си наглост сега ми казваш, че си жива! Как може такова безобразие.-мъжа клатеше глава.
-Може.-промърморих тихо. Обърнах се отново и закрачих по алеята, в близост до комплекса.. Нямах никакво желание да продължавам спора с онзи човек. Беше и безмислено. 
Крачих бавно и някак тромаво. Уж се оглеждах около мен, но всякаш гледах през всеки предмет и човек, през всяка кола, дърво, дори и котки и кучета. Бях в някакъв транс. В главата ми отново и отново се въртеше разговора ми с Лена. Разправията с Фабиен. Случилото се с Дарвин. Хубавите моменти с Вер.
Телефона ми звънна. Погледнах към името на екрана. Вдигнах.
Вер: Къде си?
Аз: Някъде по някакъв път.
Вер: Какъв е този път?
Аз: Не знам.
Вер: Как не знаеш? Зарежи. Аз съм почти до у вас. Ще те чакам пред входа.
Измрънках тихо едно "мхм" и затворих. Огледах се. Не бях много далеч от комплекса, всъщност изобщо. Намирах се в горичката до него. Не знам как съм стигнала до тук, но тръгнах по обратния път.
След около 5 минути вече бях пред входа. Съзрях Вер. Отидох до него, прегърнах го леко.
-Ще се качваме ли?-попитах тихо.
-Да. Какво ти има?-той ме погледна в очите.
-Като се качим ще ти кажа. -той само кимна.
Отворих вратата на входа и влязохме вътре. Качихме се в асансьора. Облегнах се леко на рамото му докато се изкачим до петия етаж. Вратите се разтвориха и ние излязохме. Отключих вратата на апартамента и влязохме вътре. Затътрих се към хола. Легнах на леглото. Вер ме последва. Обърнах се с гръб към него, а той ме придърпа към себе си, като ме прегърна.
Мълчахме. Чуваше се само досадното летене и шумене на някаква муха. В опитите си да я разкарам досадното ѝ жужене от лицето си, ударих Вер по носа. Той се размърда.
-Ау! -измърмори той.
-Имаше муха!-отговорих засмяно.
-Сега ще ти дам една муха на тебе!- каза заплашително, а смехът, издаван от гласните ми струни, се засили.
Започна да ме гъделичка.
-Нямам гъдел.-изгледах го сериозно.
-Никъде?
-Никъде!
Направи очудена физиономия и започна да проверява всяко едно местенце в опити да намери някъде гъдел. Без успех. Седна намусен до мен и ме погледна.
-Как няма да имаш гъдел?
-Ами нямам. Обаче ти имаш, нали? -погледнах го самодоволно и започнах да го гъделичкам.
Когато вече ме умоляваше да спра, аз се отдръпнах и седнах до него.
Той се нацупи, видимо недоволен от слабостта му към гъделичкане, която аз очевидно нямах. Както беше седнал, аз прекрачих краката му и седнах върху него и го целунах. Той ни обърна и вече беше надвесен над мен. Натискахме се дълго, като ръцете му не спираха да шарят по мен. Събу късите ми дънки и останах по прашки. Ръката му мина през корема ми, галейки го и продължаваше да слиза надолу.
-Спри!-бутнах ръката му настрани.
-Нещо лошо ли направих?-в този момент се изправих, като той се измести назад.
-Девствена съм.-погледах надолу.
Посегнах към дънките си, но той ги хвана.
-Чакай!-погледнах го въпросително. -Остани така. Нищо няма да ти направя.
В този момент се сетих за Дарвин. Сетих се как бе реагирал и защо скъсахме.
-Добре.-казах простичко и се излегнах назад.
Вер легна до мен. Обърнах се с гръб към него, а той отново ме придърпа към себе си. Притиснах задника си в издутината на панталоните му и той потрепери. Прегърна ме през кръста и останахме така.
Навън вече беше тъмно.
-Лека нощ.-пожела ми той.
Обърнах главата си към него и го целунах.
-Лека нощ.-пожелах му и отново положих главата си на възглавницата.
Стоях будна много време, а той вече бе заспал. Мислех си защо и Дарвин не бе реагирал така. Защо за повечето момчета всичко се изразяваше само в секса. Не можеше ли просто да те обичат и без него. "Ирис, така говорят девствените". Скастрих се на ум. Но е вярно. Повечето са на принципа "буташ и бягаш". Радвам се, че Вер не е от тези. Дали?