Погрешна любов

22

Отворих леко едното си око. С ръка започнах да търся топлото тяло на Вер по леглото. Него го нямаше. Отворих и двете си очи. Разтърках ги, за да мога да огледам хубаво стаята.

-Добро утро!- поздравих го, докато оглеждах оформеното му тяло, покрито само от едни черни боксерки.
-Добро утро!-отговори той, като се обърна с лице към мен. -Искаш ли кафе?-попита той.
-Да.-отговорих простичко.
Започна да търси из шкафовете. Станах бавно от леглото и се приближих до него. Погалих гърба му и целунах врата му. Той потрепери. Обърна се към мен и ме хвана през кръста, като залепи устните си за моите. Задълбочихме  целувката, като езиците ни сякаш танцуваха. Звучи лигаво. Но няма по-истинска целувка от тази. Отделихме се един от друг. Надигнах се на пръсти и отворих шкафа точно над главата му. Той се пресегна и извади пакетчето с кафе. Не ме остави да бутна нищичко. Направи кафето. Сложих си обичайната доза захар и изнесох чашите на терасата. С него гледахме към двора на комплекса. Приятно чувство на щастие се прокрадна през ума ми. Като по ирония на съдбата веднага това чувство беше помръчено. Погледнах към земята.
-Какво има?- попита момчето до мен.
-Утре си тръгвам.-не вдигнах погледа си от земята.
-Наистина ли? -аз само кимнах. -Помоли да останеш още.
-Някой трябва да ходи на училище.-засмях се на абсурдното ми извинение.
-Я стига, остани още ден, два.
-Искам.
-Тогава помоли. -вдигнах поглед към кафевите му очи. Те ме гледаха с умоление и желание.
-Добре. -станах от мястото си и влязох в хола, за да си взема телефона.
Набрах номера на баща ми.
Аз: Хей, тате!
Татко: Да?
Аз: Всичко наред ли е при теб?
Татко: Да, защо?
Аз: А, добре. Може ли да остана още няколко дена тук. Не ми се тръгва.
Татко: Още колко?
Аз: Колко ми даваш?
Татко: Още няколко часа.
Аз: Не се шегувай!
Татко: Добре де. Ама я чакай, ти си на училище.
Аз: Ще ходя на училище цяла година. Какво са няколко дена пропуск.
Татко: Добре. Остани още няколко дена. Днес сме неделя..сряда те искам тук.
Аз: Добре татко, чао.
Татко: Чао.
Затворих телефона и се върнах на терасата. Вер ме погледна, очакващ да чуе какво ще му кажа.
-Оставам!-извиках радостно.
Той също се зарадва. Вдигна ме на предно конче и ме целуна страстно, жадно, истински. Когато ме пусна, аз влязох вътре и набрах номера на Лена.

Аз: Ти нямаш ли намерение да дойдеш у нас или да излезем?!
Лена: Имам, ама не сега.
Аз: Нали знаеш, че утре заминавам, как не сега?
Лена: Тей ли?  Бях забравила. Ей сега се оправям и идвам.
Аз: Добре.
Затворих телефона.
-Защо я излъга?-попита Вер объркано.
-За да я изненадам, глупчо.-отговорих и се засмях.
-Глупчо ли?!
-Да.-засмях се още повече от физиономията, която бе направил.
Той ме подгони из стаите и когато най-накрая ме хвана, доста бавно като се има на предвид, че апартамента ми е двустаен, той ме хвана за задника и ме целуна отново. Ръцете му започнаха да шарят по тялото ми, а той се притисна към мен, като беше толкова близо, че усещах издутината, опъваща боксерките му. Този плат беше толкова тънък, че имах чувството, че изобщо го няма. Не се отдръпнах. Напротив. Притиснах се още по-силно към него което го накара да настръхне, а издутината да се уголеми още.
Започнах да оставям мимолетни целувки по врата му, като от време на време засмуквах леко.

Иии отново този прекрасен момент бе прекъснат. Защо? Двамата се раздразнихме и изпуфтяхме в тон.
-Облечи се, докато видя кой е. -казах му, а той ме послуша и нахлузи дънките си.
Облече една тениска, която беше достатъчно дълга, за да прикрие ерекцията му. Засмях се леко и погледнах през шпионката. Отдъхнах си, че е Лена. Честно казано очаквах отново онзи идиот Фабиен.
Лена влезе през входната врата.
-И така...Какво ще правим сега?-попита тя, докато се настаняваше на дивана.
-Ами не знам. Да отидем в парка или нещо друго?-предложих аз.
-Мързи ме. -отвърна Лена.
-Оф..Ами тогава какво предлагаш?-раздразнено попитах.
-Парти за изпращане.-въодушевено отвърна момичето.
-Чудесна идея, но партито ще почака до сряда.
-Сряда?-погледна ме очудено и объркано.
-Ще остана до сряда.-плеснах с ръце.
-Нееее.-направи нацупена физиономия Лена, а Вер я погледна с недоумение.
-Знам, че вече ти втръснах, ама ще ме изтърпиш още няколко дена.
-Трябва ли?- попита тя и се засмя.
-Ще ти се наложи.-отвърнах с мазна усмивка аз.
-Ох, добре. -двете се засмяхме.
-Мила..аз обаче ще трябва да отида до у нас. Бях обещал на баща ми да му помогна. -каза Вер.
-О..ъм добре. Като си готов ми звънни.
-Добре. -целуна ме, обу се и излезе.

Пльоснах се на леглото щастлива. Лена последва примера ми и направи същото.

-Променила си се.-наруши тишината момичето от дясната ми страна.
-Тоест?-попитах объркано.
-Тоест си се променила. Вече не си същата. Станала си друг човек, който аз не познавам. Нямаш нищо общо с предишната Ирис. Искам си приятелката. Не мога да те позная. Искам си онова свитото момиченце, срамежливото. Не искам кучката, в която си се превърнала. Виж се, от няколко дена си тук, хвана си гадже ей така без дори да се зарибявате от преди няколко месеца да кажем. Също така нямаш време за мен. Замисли се от както си тук, за колко точно време сме останали само двете. От сутрин до вечер си с Вер, а уж дойде да спиш у  нас...Нямам думи просто. Писна ми да мълча. Трябваше да ти кажа тия неща. Единственото, което искам от теб е повече никога да не ми говориш. Само това искам.
Тя стана и излезе от апартамента. Останах без думи. Дори не успях да ѝ противореча. Не знаех какво да ѝ кажа. Знаех, че е права до някъде. Наистина не ѝ обърнах много внимание, а дойдох заради нея. И това прибързано тръгване с Вер. Думите ѝ се забиха като нож в сърцето ми. И болеше. Наистина болеше. Ами ако повече никога не ми проговори... Ами ако не се сдобрим.. Та тя е най-добрата ми приятелка.. Какво да правя сега? Сълзи се струпаха в очите ми. Просто ги пуснах спокойно да текат. Те обграждаха лицето ми и биваха попивани от блузата ми. Дълго обмислях думите ми и какво да направя. Взех си телефона и ѝ написах съобщение.
*Утре в 8:30 отиваме да бягаме. Искам да си поговорим*
В отговор получих само едно *Добре*.
Дано да ми прости. Как ще е погледна утре в очите? Какво направих...