Погрешна любов

20

Вечерта мина спокойно. До комплекса ни има футболно и баскетболно игрище, както и фитнес уреди и лостове. С компанията стояхме там. Гледахме как момчетата играят футбол. После как се фукат на лостовете и фитнеса. Играхме и баскетбол. Не се бях сещала за Дарвин през цялото време, докато не се прибрах. Тази вечер също не реших да спя в Лена. Исках да остана сама в къщи. Домът ми ми липсва толкова много. Ако изборът беше мой..никога нямаше да отида в Ситидеил. Може да съм родена там, но се чувствам като в затвор. Някога изпитвали ли сте чувството сякаш сърцето ви е някъде другаде, докато тялото ви е на чуждо място. Не ви го пожелавам. Изпитваш само болка и тъга.
Докато си мислех как искам да се върна и повече никога да не стъпя в Ситидеил, отново мисли за Дарвин нахлуха в съзнанието ми. Защо толкова мисля за него? Той ще се оправи. Аз съм с Вер и не искам друг. Дарвин ще ме забрави и ще бъде с някое момиче, което го заслужава и може да го задоволи по начин, по който все още аз не мога. А може би дори и не искам.  Беше кратко. Беше сладко. Опитахме. Сега е време да продължим напред. Да поемем в различни посоки. Обичам Вер. Не мога да пренебрегна чувствата, които ми върна. Дори и след толкова години.  Може би трябва да звънна на Дарвин.
Не. Ако е нещо сериозно Аманда ще ми звънне.
Стнах и запалих цигара. Очите ми вече се присвиваха, а вкусът на цигарата ми беше странен. Малко непоносим. Краката ми омекнаха. Умората си бе казала думата, а и часът, показващ 3:20. Загасих цигарата. Легнах си. Погледнах към тавана. Усмихнах се, че съм си у дома и заспах.

*По-рано в болницата*

-Докторе, добре ли е?-попита плахо Аманда човека, облечен в бяла престилка.
-Ще се оправи. Припаднал е от недоспиване и глад. Не знам какво е правило това момче два дена. Колкото и да е силен човек, трудно не се спи два дена. Прекалил е, а организмът му е отслабнал, което води до припадък.
-Само това ли е?-попита с малко облекчение Аманда.
-Не е малко това. Ако никой не бе извикал линейка навреме, можеше да  не се събуди вече.
-А кога ще може да го видим?-попита Винс, когато Аманда се сгуши в него от чутата новина.
Въпреки че всичко е наред, момичето се притесни какво е можело да се случи с приятеля им.
-Когато излезе от упойка. А това би трябвало да е скоро. Но все пак трябва да се стъбилизира и тогава ще може да го видите, за да не го натоварваме допълнително.
-Ясно. Благодарим, докторе.-отправи благодарности Винс.
Човекът се усмихна вежливо и тръгна.
-Ирис! Ирис!- чу се вик от стаята, до която седяха Аманда и Винс. -Ирис!- чу се още един вик.
Докторът се обърна и се затича към стаята, от която се чуваше вика. Той отвори вратата, а след него влязоха Аманда и Винс.
-Спокойно, спокойно..-мъжът се опита да успокои Дарвин. Облегна го отново назад, тей като се бе изправил.
Момчето се оглеждаше из стаята с уплашен поглед. Търсеше някого. Търсеше Ирис. Погледът му съзря Аманда и Винс. Малко облекчение се виждаше в очите му, но не беше достатъчно, за да прикрие уплахата и желанието да види Ирис.
-Дарвин спокойно..тук сме.-приближиха се Винс и Аманда. Докторът се отдръпна.
-Къде е тя?-Дарвин все още се озърташе, а погледът му попадаше към вратата с очакване да се отвори и да я види. Да види неговото момиче, макар и вече да беше с друг.
-Не е тук. Няма я в Ситидеил.-отговори плахо Аманда.
-Защо? Тя не знае ли, че съм в болница? Защо не е дошла?-пулсът на момчето се ускори, сърцето му заби по-силно.
-Ще Ви помоля да излезете. Той трябва да си почива. По-късно ще го видите.-каза докторът, а момчето и момичето го послушаха.
Излязоха от стаята и седнаха на онези неудобни столове, поставени в коридора.

-Как е той!?- попита разтревожено и запъхтяно Фабиен.
Беше бягал до болницата.
-Ще се оправи, но трябва да си почива. Така каза доктора. -обясни му Аманда.
-А защо е припаднал?
-Ами..от глад и недоспиване. Стоял е два дена пред къщата на Ирис без да мръдне.-обясни Аманда, като говореше бавно, за да може Фабиен да осмисли казаното.
-Ето защо не се прибираше. И къде е Ирис сега?-намръщи се Фабиен.
-Не е в Ситидеил.-отговори Винс.
-Къде е!?-повиши  тон Фабиен.
Настъпи тишина. Само Аманда знаеше къде е Ирис, но просто вдигна рамене. Видя присвитите юмруци на Фабиен и замълча. Усещаше, че в яростта си ще направи нещо глупаво. Не, че той щеше да отиде и да отвлече Ирис, но някой можеше да пострада. Като се има в предвид кой е баща им.. Винс също замълча. Фабиен удари стената с юмрук и излезе от болницата без да каже и дума.

*При Ирис на сутринта*
Чух звън. Отворих очи. Станах от леглото и бавно се затътрих до входната врата. Разтърках очи, преди да погледна в шпионката кой звъни. Повдигнах се на пръсти и погледнах. Очудих се. Завъртях ключа и отворих.
-Какво правиш тук?-попитах момчето срещу  мен.
-А ти какво правиш тук? Ще си платиш за всичко! -извика момчето в лицето ми.
-Какво съм направила?-все още не схващах за какво ми говори.
-Не се прави, че не знаеш!-момчето срещу мен беше свило юмруци.
-Ако знаех, дали сега щях да те гледам като идиотка? -повдигнах вежда и повиших леко тон.
-Внимавай как ми говориш, курво!-той също повиши тон.
-Махай се! -затръшнах вратата. Успях да я заключа, преди той да се опита да я отвори.
Какво му става и защо обвинява мен за каквото и да е. Не е наред.
Погледнах плахо през шпионката, но  него вече го нямаше. Отидох в хола и запалих цигара. Не знам за какво съм виновна. Как смее да идва и да ме обвинява без причина. Това ама изобщо не е нормално...