Погрешна любов

17

На вратата се позвъни. С недоволство се загърнах в една кърпа и отидох да видя кой бе решил да прекъсне момента ми с Вер. Той от своя страна също измрънка и отиде в хола, където се излегна на леглото. Погледнах през шпионката и видях позната физиономия. Завъртях ключа и се чу щракване. Отворих вратата, а момичето срещу мен връхлетя вътре.
-Много си бърза. -казах със същото недоволство, с което и се отделих от Вер.
-Е, нали ти се ходеше на плаж?-каза Лена.
-Да, ама ни прекъсна.-завъртях очи и се изкикотих.
-Да си вървя ли?-сопна се Лена.
-Стой тук. Ей сега тръгваме всички.
-Сещаш се, че ще трябва да отида и аз да си взема нещата за плажа, нали?-попита Вер.
-Оф забравих.-изпуфтях аз.
-Ами айде бягай.-каза Лена.
Вер стана от мястото си. Аз се бях  облегнала на касата на вратата. Той мина покрай мен, като не пропусна да ме удари по задника. Обу се и излезе.
-Какво точно прекъснах?-попита Лена с дяволита усмивка на лицето.
-Натискахме се. Това прекъсна.
-Пф. Аз си мислех нещо по-интересно.
-Ами не. А и как очакваш да му пусна от първия ден. Ще чака ако иска да е с мен. Хубавото на това да си девствена е, че ако някое момче те чака да направите това нещо, значи държи на теб. Иначе се чудиш дали няма да те наебе и да те остави. Излишно мъчение в търсене на отговори, на въпроси, на които никой не знае отговора.
-Тъпото блонди май поумняло.-изхили се силно Лена.
-Аз съм тъпо блонди, аха.-засмях се и аз.
-Виж облаците се движат.-каза Лена с лигав глас.
-А слънцето пече.-добавих аз със същия лигав глас.
Това беше нашата шега. Не помня от къде тръгна всичко това, но само знам, че така ми се присмива, когато кажа или направя нещо тъпо. А в някои случаи, за да се присмеем една на друга. Нищо лошо към блондинките, аз лично също искам да съм руса.
Двете се засмяхме шумно. Излязохме на терасата, за да пушим.
-Какво смяташ да правиш с Вер?-попита Лена.
-Ами за сега смятам да съм с него. Аз ще издържа на връзка от разстояние, но за него не знам.-наведох глава.
-Сложно. Надявам се да не те предаде.
-Аз също. Никога нищо не се знае. Лошото е, че това разстояние ще пречи. Да кажем, че ще идвам в месеца веднъж...а през останалото време? Той няма да дойде до Ситидеил.
-Защо да не дойде? Нали сега сте заедно? Не може само ти да идваш до тук. Той също трябва да си размърда тъпия задник. Пътя не е много. Щом ти можеш всеки месец да го минаваш, то тогава и той трябва да може. Всичко е свързано с пари Ирис и ти го знаеш. А те познавам и знам, че не разполагаш с много, за да ходиш постоянно напред назад. Замисли се. Тези неща трябва да му ги кажеш. Смисъл, не това с парите, а това с пътуването.
-Нали знаеш, че няма как да спи у нас? Дори и да дойде..няма да ходи по хотелите.-знам, че Лена е права, но се опитах да опровергая думите ѝ с първото нещо, за което се сетих.
-Ако толкова иска да те види и под някой мост ще спи, само за да бъде с теб.
-Права си. -наведох глава, като знаех, че няма какво да кажа, за да контрирам думите ѝ.
На вратата отново се позвъни. Отидох да отворя.
-Готови ли сте?-попита Вер, докато се шмугваше вътре.
-Да.-казах весело.
-Ти така ли ще ходиш?-Вер вдигна вежда.
Погледнах надолу и тогава осъзнах, че все още съм с хавлия. Ударих се по челото. Обърнах се и отидох в моята стая, за да потърся какво да облека. Извадих една дълга рокля, с цепка от страни. Цялата беше на цветя, като основният ѝ цвят беше бял. Обух сандалите си на платформа и бях готова. Отидох в хола.
-Хайде деца!- казах с усмивка.
-Ти си дете.-Вер дойде при мен и ме целуна. -Прекрасна си!- огледа ме отгоре до долу.
-Тръгваме ли, че ще повърна от вас!?- Лена завъртя очи и ни подмина, като отвори входната врата. С жест ни подкани да вървим. Като послушни кученца излязохме. Заключих вратата и се качихме в асансьора.
Докато Лена не гледаше, той ме хвана силно за задника, а аз едвам сдържах стона си. Стрелнах го с поглед, като в същото време се усмихвах. Той ми се усмихна в отговор, като в очите му видях пламъчета. Вратите на асансьора се разтвориха и излязохме. Той ме хвана за ръката и аз закрачих гордо напред. Чувствах се много щастлива. За първи път наистина се радвах. След толкова години най-после бях с момчето, което харесвах. След толкова много години той отвърна на чувствата ми. Знаех си, че някой ден ще бъде мой. Знаех си, но не знаех кога точно. След толкова години той бе избрал мен. Дали тази връзка ще просъществува или той ще бъде поредния, който ще разруши сърцето ми на милиарди парченца...