Погрешна любов

25

Отворих очите си. Лена още спеше. Станах тихо от леглото. Взех телефона си от масата. Погледнах часа, казващ че има още 2 часа докато дойде Вер. Отворих кутията с цигари. Без да искам изтървах запалката и звукът от падането ѝ събуди Лена. Това момиче от кога се събужда толкова лесно?
-Добро утро.-поздравих я.
-Трябваше ли да си изтървеш запалката и да ме събудиш?-раздразнено потърка очи.
-Без да искам.-засмях се леко.
Тя стана и дойде до мен, за да запали цигара.
-Кафе?-попитах, докато вадех пакетчето с кафявата наслада от шкафа.
-Естествено. Ама ще ми гледаш на кафе.-съобщи тя.
-Добре.
Направих кафето и излязохме на терасата.
Когато тя изпи кафето си, обърнах чашата. Започнах да разгадавам образувалите се фигури.
-Ще срещнеш момче, което ще държи много на теб. Много хора ще завиждат на връзката ви. -казах ѝ още някои неща, които ще си останат тайна между нас.
Неусетно са минали два часа. На вратата се звънна. Точен като по часовник. Станах и отидох да отворя.
-Хей!-поздрави той. Прегърнахме се и той ме целуна.
Влезе вътре. Лена донесе чашите и чиниите от терасата. Пуснах климатика, защото беше много топло.
-Сега какво ще правим?-попитах отчаяно.
-Не знам.-отговориха двамата едновременно.
-Пф.-въздъхнах шумно.
Телефона ми звънна. Непознат номер.
-Лена вдигни ти.-казах ѝ. Тя кимна и взе телефона ми.
Пусна на високоговорител, за да чувам и аз. Не обичах да вдигам на непознати. Често ми се случваше да ми звънят разни номера и да искат услуги от мен срещу заплащане. Можеше и това позвъняване да беше за същото.
Непознат: Ирис?
Лена: Кой я търси?
Непознат: Не ме ли позна?
Лена: Ами ако бях Ирис можеше и да те позная.
Непознат: Дай ми я!
Лена: Кажи кой си!
Непознат: Дай ми я и тя ще разбере.
Лена: Не и докато не ми кажеш кой си.
Непознат: Не знам коя си ти, но веднага ми дай Ирис.
Лена: За какво я търсиш?
Непознат: Тва си е между мен и нея.
Лена: Щом тя ме накара да вдигна телефона, значи и аз съм намесена.
Непознат: Много си нагла.
Лена: А ти си олигофредо.
Непознат: Какво е това?
Лена: Грозен олигофрен.
Непознат: Дай ми Ирис иначе...
Лена: Иначе какво? Ще се оплачеш на мама?
Непознат: Иначе баща ми ще я открие.
В този момент взех телефона към себе си, без да изключвам високоговорителя. Това, което следваше да се каже, не трябваше да го крия нито от Лена, нито от Вер.
Аз: Защо баща ти ще ме намери?
Непознат: Ирис! Боже добре си!
Аз: А какво трябва да ми е, Дарвин?
Дарвин: Фабиен е казал на баща ми, че ти си виновна за това, че съм в болница и баща ми е бесен.
Аз: И аз какво трябва да направя? Виж остави ме намира. Не искам нищо общо с теб и семейството ти. Чао!
Дарвин: Ирис недей да затваряш телефона.
Аз: Казах чао, Дарвин!
Затворих телефона, преди да е успял да каже нещо.
Набра ме още няколко пъти. Ядосах се на досаждането му и вдигнах.
Аз: Спри да звъниш!
Дарвин: Искам да говоря с теб!
Аз: Няма да стане!
В този момент Вер изтръгна телефона от ръцете ми.
Вер: Виж приятел, остави Ирис намира!
Дарвин: Или какво?
Вер: Или няма да излезеш от болницата още много дълго време!
Дарвин: Ти мен ли заплашваш? Знаеш ли кой съм аз?
Вер: Това, че питаш кой си, ясно показва, че си никой! Айде ся живи и здрави. Да не си звъннал повече на МОЕТО момиче!
Вер затвори телефона. В края на разговора наблегна на "моето момиче".
Дарвин не звънна повече.
С Вер и Лена изляозхме от апартамента и отидохме при компанията. Както винаги всички бяха там. Поздравихме ги и седнахме на пейката в беседката. С Вер стояхме прегърнати през цялото време. Часовете минаваха неусетно и оставаше все по-малко време до заминаването ми. Не ми се тръгва изобщо. Заваля дъжд. Сипеше се бързо и тежко, почти непрогледен проливен дъжд. Оставаше час и половина докато тръгне автобуса за Ситидеил. С Вер тръгнахме да бягаме към нас, за да вземем багажа ми. До автогарата има половин час път, така че не трябваше да се бавя. Когато стигнахме у нас бяхме подгизнали. Изсуших косата си, която отново щеше да бъде мокра ако дъжда не беше спрял точно, когато влязох в къщи. Каква ирония. Може би и съдбата не иска да си тръгвам. Вер взе багажа ми и излязохме. Заключих апартамента и се качихме в асансьора. Вратите на движещата се кабинка се затвориха. Аз се гушнах във Вер и няколко сълзи се търколиха по лицето ми. Мисли нахлуха в главата ми. Очите ми се насълзяваха все повече, но не трябваше да плача. Сетих се как няма да видя Вер цял месец, а може би дори и повече. Не след дълго Вер забеляза сълзите ми и с един лек допир ги изтри от лицето ми.
-Няма да плачеш! Пак ще дойдеш. Ще те чакам колкото е нужно.-прегърна ме по-силно.
Подсмръкнах леко и вратите на асансьора се разтвориха. Излязохме през тях и тръгнахме към спирката, където Лена щеше да ни чака. Когато стигнахме там, автобусът тъкмо идваше. Качихме се и седнахме на свободните места. Облегнах главата си на рамото на Вер и така през целия половинчасов път. Стигнахме спирката до автогарата и слязохме. Купих си билет от бутката и зачакахме автобусът да дойде.
Лена ме успокояваше, че пак ще дойда и ще се видим. Вер мълчеше. Той вече бе казал своите думи в асансьора и сега оставяше Лена да говори. Стана ми още по-тъжно, че скоро няма да ги видя. Автобусът пристигна. Вер сложи куфъра ми в багажника на превозното средство. Прегърнах силно Лена. Целунах Вер и се сгуших в него в отказ да се кача в автобуса. Двамата ме убедиха и аз най-накрая се примирих и изкачих малките стълбички, които щяха да ме отведат до Ситидеил. Намерих мястото си и седнах. Автобусът тръгна. Сложих си слушалките и пуснах силно музиката. Гледах през прозореца. Сълзите се стичаха по бузите ми, а аз безмълвно всякаш крещях. Усещах погледите на хората. Не ми пукаше особенно. Бях много по-разтроена от заминаването ми, отколкото мнението на хората. След два мъчителни часа вече бях в Ситидеил. Баща ми ме чакаше на автогарата.
-Не ти се тръгваше, нали?-попита той, прегръщайки ме.
-Позна.
-Пак ще отидеш.
-Мхм.-отговорих вяло и се качих в колата.
-Да карам ли към болницата?-попита баща ми. Съвсем бях забравила, че щях да ходя, за да видя Дарвин. Някак желанието ми вече се изпари. Обаче разговорът ни всякаш беше недовършен.
-Да.
След около 5 минути вече бяхме на бюро "Информация". Попитах дребната женичка, уморена от работата си, къде е стаята на Дарвин. Тя ми каза и аз тръгнах към втория етаж. Намерих стая "203" и отворих вратата.
-Ирис!?-Дарвин беше изненадан, но не колкото брат си.