Погрешна любов

14

Не след дълго вече бях на мястото, на което щяхме да се чакаме. Огледах се, но него го нямаше. Погледнах телефона си, но не беше на линия. Нямах и номера му. Реших да почакам. След около 2,3 минути го видях да се задава откъм входа на училището. Започнах да ровя трескаво в телефона си в опити да се направя, че не съм го видяла. Чувството на притеснение ме обгърна цялата. Какво правех тук и защо се съгласих да дойда? Всички чувства от миналото ме връхлетяха. Той идваше, а аз все още бях забила поглед в екрана на телефона. А сега де. Какво да правя. С периферното си зрение видях, че е почти до мен и инстинктивно вдигнах глава.
Станах от пейката.
-Здравей.-каза усмихнато момчето.
-Здрасти.-отговорих нервно. -Мале, много си порастнал. -направих очудена физиономия. Той наистина се бе променил. Гласът му беше станал по-груб, по-дълбок. Извисяваше се над мен с една глава.
-А ти малко.-той се засмя, а аз скръстих ръце пред себе си.
-Порастнах!-тропнах сърдито с крак и се засмях.- Е, на къде ще ходим?
-Ами не знам. Ти кажи. Ако искаш да се разходим?
-Добре.
Тръгнахме на някъде. И двамата не знаехме къде отиваме. Просто обикаляхме квартала и си говорехме.
-Имаш ли си приятел?
-Не.
-Защо така?
-Не знам. Само идиоти намирам.
-Не всички сме идиоти.
-Ти си.-засмях се. -Познавам те. Кой ти пишеше уроците и домашните? А кой ти подсказваше на тестове?
-Това е съвсем отделен въпрос.
-Но съм права.-засмях се.
-Е, да.-засмя се на признанието си.

След обиколката на квартала реших, че искам да отида до у нас.
-Айде до у нас за малко.
-Защо?
-Да проверя нещо.
-Добре. -направи очудена физиономия, но се съгласи.

Не след дълго вече бяхме пред входа.
-Има ли някой у вас?-попита той докато отключвах вратата на входа.
-Не.
Отключих и се запътихме към асансьора. Влязохме вътре и натиснах етаж 5. Асансьорът се задвижи. Когато стигна етажа, вратите се отвориха. Отидох до моят апартамент и отключих. Влязохме вътре. Той се тръшна на леглото. Телефонът ми звънна.
Лена: Къде си?!
Аз: У нас?
Лена: Еми аре идвай при нас.
Аз: С Вер съм.
Лена: У вас с него?
Аз: Да?
Лена: Айде идвай вече.
Аз: След малко.
Затворих телефона.
-Трябва да тръгваме. Ще дойдеш ли с мен?
-О, няма да мръдна от тук. -отговори той, все още на леглото.
-Лена ми се кара, че се бавя и трябва да тръгваме.
-Стой още малко!
-Колко малко?-попитах и седнах на леглото до него.
-Ми малко.
-Имаш 5 минути да се излежаваш докато Лена не звънне пак, защото е бясна.
-Добре.-смъмри той и отново заби лицето си в леглото.
Станах от мястото си. Отидох до чантата си, която бях оставила на кухненския плот и я отворих. Извадих цигарите си и запалих една.
-Тук пуши ли се? -попита той като вдигна глава.
-Щом пуша.-засмях се.
Той стана и също запали цигара.
Отново седна на леглото.
-Ааа не не! На леглото не!-казах леко строго.
-Защо?
-Защото не искам да го изгориш!
-Няма.
Той остана на леглото, а аз излязох на терасата. Не след дълго той дойде.
-Еха! Хубава гледка.
-Мда. -отговорих аз като се бях загледала към децата, играещи на една от полянките в комплекса.
-Хайде да тръгваме. -отново го подканих.
Влязох вътре, защото телефона ми извъня.
Лена: Къде си?!
Аз: Все още у нас.
Лена: Какво още правиш там?!
Аз: Вер не иска да тръгва.
Лена: Ако не тръгне ще дойда и ще го пребия!
Аз: Никого няма да пребиваш. Ей сега ще се оправя.
Лена: Ако се наложи да звънна още веднъж наистина той няма да остане цял.
Аз: Спокойно.
Затворих телефона, а това момиче почваше да ме стресира. Говорвше напълно сериозно и Вер можеше да загази.
Казах му отново, че трябяа да тръгваме, но той отказа. Започнахме да се гоним из хола. Накрая се заключи в банята. Стоя там не много и накрая излезе. Тъкмо да го избутам до изходната врата, но той ме избута отново в хола. Озовахме се на терасата. Щяхме да паднем от там. Той ме хвана и очите ни се засякоха. За момент останахме така. Започнах отново да го бутам. Лена звънна. Не ѝ вдигнах. Щеше отново да ми мрънка. Едвам накарах Вер да тръгнем, но накрая успях. Чувствах се все едно съм била на война и съм победила. Излязохме от апартамента. Тръгнахме към мястото, където се намираха другите. Лена отново звънна.
Аз: Тръгнахме, вече сме до детската градина.
Лена: А, добре.
Тя затвори. Звучеше по-спокойна. Може би на Вер му се размина.
Пресякохме улицата и отсреща бяха Лена и другите от компанията. Моментът, в който Лена видя Вер, започна да го гони и да го удря. Хората ни гледаха от колите си, а аз се смеех и в същото време ми беше гадно за Вер.

-Само защото си приятел на Ирис, сега ще ти се размине по-леко, но следващият път внимавай! -чух я да крещи докато все още го гонеше.
Спря се. Вер се смееше на действията ѝ.
Тръгнахме отново към комплекса.
-Аз обаче трябва да отида да видя баба ми и да ѝ помогна.-съобщи ми той.
-Колко ще се бавиш?
-Не много. Час предполагам.
-Добре, кога ще ходиш?
-Ами сега, за да се върна по-бързо. Ако искаш ела до спирката да ме изпратиш.
-Добре.
-Аз също ще дойда.-каза Лена.
Тръгнахме към спирката. Седнахме на пейката. Двамата решиха, че трябва да се шегуват с мен.
-Виж, умрял гълъб!- Лена посочи небето, а аз се хванах. Погледнах нагоре и двамата избухнаха в смях.
-Виж самолет!- ръката на Лена сочеше нагоре, а на Вер надолу. Аз гледах напред към минаващите коли. Засмях се на опита им отново да ме метнат и на това, че някак не се разбраха на къде да сочат.
-Хайде да ви снимам!-каза Лена и извади телефона си.
Вер застана пред мен, за да не може Лена да ни снима. Въртеше ни във всякакви посоки, за да не се получат снимките. Накрая ме притисна в ъгала на спирката. Лена се опитваше да снима. Докато Вер ме притискаше в ъгала, Лена мрънкаше как не успява да заснеме всичко. В този момент погледнах Вер, докато се смеех и той ме целуна. Когато се отдели от мен, видях че автобуса му идва. Прегърнах го и той се качи. С Лена тръгнахме.
-И ся ходите ли?
-Не знам, но той ме целуна, а не знам дали това означава, че ходим.
-Чакай, кога те е целунал?
-Ей сега на спирката. Ти не видя ли?
-Не, наистина ли?
-Да!-заподскачах радостна по пътечката, водеща ни към комплекса.
-И сега какво? Как ще разбереш?-попита Лена.
-Ами ще чакам да се върне, пък тогава ще видим.