Погрешна любов

21

Обвиненията на Фабиен изобщо нямат логика. За какво да съм виновна. И как смее да ме нарича курва!? Как ме е намерил изобщо?Аз нямам вина, че брат му е решил да седи пред нас два дена без да мръдне. Какво? Да му бях позволила да ме изнасили? Нямаше как да стане. По-добре, че дойдох тук. Нямаше да ме остави намира. Дарвин е луд, а Фабиен не остава по-назад. Цялото им семейство не е в ред. Как изобщо се забърках с тях. Къде ми беше акъла? Защо трябваше да се занимавам с Дарвин. Ами ако ми навреди? Ако прати баща си да ме измъчва? Ами ако Фабиен се върне с още хора и ме отвлече или пък ако ми стори нещо?
Мислите ми бяха прекъснати от поредния звън на вратата. Стреснах се. Отидох бавно и на пръсти до вратата. Погледнах през шпионката преди да отворя. Завъртях ключа и дръпнах вратата към себе си.
-Толкова се радвам, че си тук!-казах и една сълза се изтъркаля по бузата ми.
Прегърнах силно Вер и се сгуших в него. Той ме притисна към себе си. Стояхме така за кратко и той влезе вътре. Заключих отново вратата.
-И аз се радвам, че съм тук, но какво е станало?-попита Вер, като се настани на дивана, а аз седнах до него.
-Дълга история.
-Имаме време.-отговори той.
-Не знам дали трябва да ти кажа.-погледнах към земята.
-Каквото и да е станало, може да ми кажеш. Сега сме заедно, а и се познаваме от толкова много години.-увери ме той, като гласът му беше напълно спокоен.
Легнах в краката му, а той започна да гали косата ми.
-Нали се сещаш, че бившият ми влезе в болница...Брат му дойде преди малко. Заплаши ме, че ще си платя за всичко сторено. Нарече ме "курва". Развика ми се. Обвинява ме, че брат му е в болница заради мен, а аз нищо не съм направила. Успях да заключа вратата преди той да се опита да я отвори пак. Когато погледнах през шпионката, него го нямаше. Дори не знам как ме  е намерил. Никой от там не знае къде живея.-сълзи започнаха да се стичат по лицето ми, като мокреха крака му.
-Всичко ще бъде наред, мила. Аз ще те пазя.-успокояваше ме той.
-Ти не разбираш -изправих се рязко, като това очуди Вер. -Баща им е мутрата на Ситидеил. Много опасен човек. Ами ако ми направят нещо, или пък на теб, Лена и на баща ми? Какво ще правя тогава.-сега вече сълзите се спускаха свободно, а аз не се опитвах да ги спра.
-Мила моя! Никой няма да доближи нито теб, нито баща ти. Аз ще се погрижа. Ситидеил ще им се стори тесен ако се опитат да ви навредят. С теб съм.
От тези думи онемях. Нямаше какво да кажа. В този момент просто го целунах. Преместихме се на леглото и легнах до него. Той галеше косата ми, а аз неусетно съм заспала.

-Изчезвай от тук! Да не съм те видял повече!
-Къв си ти бе! С теб ли е тръгнала тая курва?! Ха ха!
-Курва си ти! Ако още веднъж ти или онзи в болницата я доближите, Ситидеил ще ви се стори малък.
-Не знаеш с кого се захващаш! Не знам какво намира тази пикла в теб.
-Знам с кого се захващам. А като гледам теб..съм много повече от брат ти и теб взети заедно! Сега изчезвай и да не съм те видял повече около Ирис!
Вратата се затръшна. Ключа се завъртя и щракна.
Събудих се от виковете. Мисля, че чух по-голямата част от спора им. Много мило от страна на Вер да ме защити така. А този Фабиен какво търси пак тук.
Вер влезе в стаята при мен.
-Извинявай, че те събудихме, но този е много нагъл. Ако брат му е същия, то тогава е голям идиот.
-Спокойно.. благодаря, че ме защити.
-Как няма да те защитя?! Та ти си моето момиче.-каза и се настани до мен. Усмихнах се и отново се сгуших в него.
Не исках този момент да свършва. Никой от нас не обелваше и дума. Беше прекрасно. Аз, сгушена в него и той, галещ косата ми. В такъв момент човек осъзнава, че има много по-важни неща от секса. А именно обичта, подкрепата и доверието. Няма ли ги тези три неща, то тогава няма и любов. Няма нищо. Има просто двама души, които не знаят защо са заедно. Той започна да се унася. Осъзнах нещо..Когато е полузаспал, но се обърне и те обгърне с ръката си, придърпвайки те към него..това чувство няма равно. Тогава се чувстваш най-обичана и най-защитена. Усмихнах се. Помислих си "Той е само един и ми стига". Не ми трябва друг. Не ми трябват повече. Той ми е достатъчен. Времето поставя всичко и всеки на мястото му. Моето място е до него. Надигнах се леко. Вече бе заспал. Целунах го по челото. Отново си легнах. Погледнах към тавана за последно. Щастлива съм. По-щастлива не съм била. Бях си у дома.. до човека, когото обичам. Само се чудех тази любов колко ли щеше да издържи. Разстоянието ще провалили ли всичко? Разкарах лошите мисли от съзнанието си. Усмихнах се отново и заспах.