When angel loves /rewriting/

Аз съм единственият хахо в тази стая!

   Алармата ми звънна, давайки начало на поредната седмица, в скучния ми живот. Нямах усет за времето, което течеше докато се взирах празно в тавана, сякаш чаках някой да ме спаси. Над дигнах се с изнервено пъшкане и отметнах тънката завивка приветствайки хладния въздух до горещата си кожа. Неприятно.

   Малката черна тетрадка лежаща на нощния ми шкаф изглеждаше също толкова грозновата както винаги, красивото беше отвътре. Прегледах всичко записано и я затворих, мръщейки се. Навик. Тази грозновата тетрадка беше пазител на всичко, което някога съм чул или изнамерил за истинските си родители.

   Записвах както по някое друго описание от Ейлин, така и случаен комплимент като 'Имаш очите на баща си' или 'Точно както правеше майка ти'. Може би щеше да е по-добре ако баща ми си беше задържал очите, не, че ги мразя, но хората около мен определено не виждаха нищо хубаво в тези рубинени очи. Никога не наричах Ейлин 'мамо', но може би я обичах както другите деца обичаха родителите си, няма как да бъда сигурен.

   Усетих обичайната болка в цялото тяло, хвърлих книгата в ъгъла и прегърнах краката си. Усещането, че някой се опитва да пробие черепа ми от вътрешната страна накара кожата ми да настръхне. Всеки път когато се опитвах да свържа двата края между мен и липсващите ми родители, тялото ми се възпротивяваше и бързо забравях мисълта си, сякаш нещо в мен искаше да изоставя идеята някой ден да ги срещна. Лекарите нямаха обяснение, 'Може би е пушил нещо странно', Едуард е много неща, но не и престъпник на закона, шарлатани.

   Самонараняването винаги вършеше добра работа срещу явлението, караше ме да се съсредоточа и света се връщаше на фокус. Правиш средно дълбок разрез, попиваш, прикриваш следите си. Никой не знае за теб и странната ти тайна.

   Обличането винаги беше най-трудната част. Не го приемайте погрешно, нямах навика да подбирам тоалета си, просто ме мързеше малко повече от колкото е полезно. Засурках крака по стълбите отегчено, спирайки порива си въздъхна, когато видях Керал и Елис да правят домашното си минути преди училище, отново. Да, вярно е, че не на всички им беше толкова лесно колкото на мен, но защото да не вземем малко да се стараем, а?

   -Добро утро.

   Строполих се на стола и хвърлих чантата си на земята, надявайки се да можех също така да изхвърля кривото си настроение. Подпрях глава на дланта си и загледах момичета докато се опитваха да пишат с едната ръка, а с другата да натъпчат колкото се може повече палачинки в устата си. Никога не пишех домашни, но не можех да кажа, че съм глупав. Просто главната цел в живота ми беше да правя минималното,
така се поддържах жив.