When angel loves /rewriting/

Страх ме е от въображаеми хора

   "Отрядът 'Сянка' е твоето ново семейство."

Думите кънтяха в главата ми създавайки неприятно ехо, от което ушите ми звъняха. Беше ли приемливо за мен, някой които е дошъл току що и е посял пълен хаос след себе си, да приема такива думи на сериозно? Можех ли сред тези непознати лица да намеря опора и 'семейство'? Опитни войни като Лейла и Рин рискуваха живота си за мен, а Мика, които се предполагаше, че ще ми е началник от утре бе заложил главата си за мен. Не можех да позволя да съм в тежест. Ще направя всичко по-силите си, започвайки от контрола на аурата, ще заслужа мястото си до тези хора, за да мога един ден да ги наричам семейство. Единственият, които може да ми помогне с това, или които знам, че може е Мика, но сърце не ми дава да го попитам след като станах пряк свидетел на състоянието му след няколко заклинания. Но общо взето той сигурно ще иска да запази главата си, а аз да не бъда мразен от Наруми, така че е на сметка и за двама ни.

Телефона ми все още беше в джоба ми, носейки спомени за вчерашни дни които не бяха, но изглеждаха далечни. Ах, няма обхват. Часовника показваше 23:28, напълно приемливо време да си легна и да оставя днешните си проблеми на утрешното ми аз. Дано то да е по-умно от днешното, защото ще си имаме проблеми.

Приятната тъмнина на съня ме обгърна след известно въртене и гърчене измежду чаршафите. Надявах се сънищата да не ме застигнат, но ето, че вече се намирах в познатата тъмна зала, а от белия трон все така ме гледаше дамата с черната рокля. Тя ме посочи с кокалестия си пръст, а гривните на ръцете и се разлюляха грозно. Тъмнината около нея се загърчи и снимки на семейството ми сякаш изплуваха от нея. Изръмжах.

-Е, харесва ли ти декора ми? -засмя се дамата. Тя се протегна от трона си и потопи показалец в тъмнината на близката стена, точно където се мъдреше усмихнатото ми детинско лице, една от хилядите бебешки снимки които висяха на стените у дома. Течността покапа по пръстите и, стапяйки и деформирайки лицето ми преди да изчезне напълно от снимката. Само сън е, нямаше причина да ме е страх чак толкова.

   -Коя си ти? -пристъпих бавно напред, като гледах да спазвам колкото се може повече дистанция, за да не последвам съдбата на снимката.

-Нека твоят приятел да ти обясни. -тя ми намигна и погледна настрани, сякаш бях досадна муха която няма желание да убие.