When angel loves /rewriting/

Voice

В центъра на ордена, все още по тъмно, стърчаха 3 рошави и полузаспали силуета. Приближих се към вчерашните махморлуклий и 'бавачката' им. Лейла беше подпряла глава на рамото на Рин, чийто бузи бяха зачервени като рубини, докато се обясняваше:
-Един ден, когато слънцето стане голям карамелен бонбон, а Земята се превърне в локва горещ кетчуп, аз ще намеря последният еднорог и ще те взема с мен на Криптон, Лей-чан. -заяви Рин гордо и изхълца оглушително.
-Това е прекрасен план, Рин. -усмихна се Лени -Ето ти това.
Той му подаде връзка шарени ключове и Рин ги стисна между изтръпналите си пръсти, без изобщо да знае какво представляват. Беше абслоютно копие на Керал още в бебешките й години, когато се протягаше към футболните бутонки и го събаряше на главата си.
-Свалям ти шапка. -заявих и клекнах до двете пияници. -Как изобщо се справяш с тях?
-Преди да стана част от ордена живеех с братята и сестрите си. Всичките са по-големи от мен, така че се научих да се приспособявам. -усмихваше се, но в гласа му имаше спотаена нотка на носталгия и далечна болка.
Сканирах две непознати фигури, забулени в сребристи сенки, в края на залата. Явно това е допълнителната помощ от която ще се нуждаем за да се вмъкнем на аукциона.
-Кои са тези? -попитах.
-Това да Рамон и Вероника. Сенкопойци. Наруми ни ги уреди за подкрепление след като пресметна рисковете. А тя къде всъщност?
-Като я знам най-вероятно—
Щях да продължа на думите се загубиха някъде в гърлото ми, защото в този момент Мика се измъкна през един от страничните коридори. Очите му бяха сънени, но все така искрящи и пълни с тайни, а тъмната му коса се къдреше очарователно по слепоочията му. Станах от пода и се забързах на там.
-Добро утро! -усмихнах му се, едва сдържайки порива да го прегърна.
   -Добро да е. Можеш по-добре да прикриеш сексуалните си желания, Ед. -усмихна ми се на свой ред и посочи хората зад нас.
   Ехидността изплува на лицето ми.
   -Ами ако не искам?
   С едно бързо и неусетно движение го завъртях хващайки го за ръката и го притиснах на стената. Той изпъшка задавено и проследи бегло хищническия ми поглед. Сега когато лицата ни бяха на оскъдни сантиметри, а сърцата ни биеха като едно, можех ясно да видя, че и в неговите представи нещата се развиваха така.
   -Не, че не съм впечатлен, но някой ще ни види. -изскимтя.
   -Бих се огледал на твое място.
   Щракнах с пръсти и за миг около нас вече се спускаше дебел слой сивкава мъгла с не толкова натрапчива миризма. Ето един полезен номер на който можеше да те научи Куними, стига да й донесеш правилния диск на Black Veil Brides. Научи ме, че само с едно движение и силна воля, мога да контролирам мъглата, която ни прикрива в света на мунданите. Така бе нарекла простосмъртните.
   -Мъглата може да ни прикрие за около 2 минути, които от своя страна са достатъчни за да направя това.
   Приведох се напред и усетих меките му устни примесени с опияняващият аромат на кафе и ягоди. Отпуснах езика си в опит да си открадна още поне малко от това усещане. Разбрах, че съм се залъгвал. Две минути никога няма да ми бъдат достатъчни, две хилядолетия нямаше да ми бъдат достатъчни за да се насладя на това, което той ми даваше само с една единствена целувка. Чрез устните си предадох смесените си емоций от предстоящото днес: вълнение, надежда, натърпение и най-важното страх. Но не за мен самия.
   -Мамка му!
   Гласът на Наруми прокънтя в ушите ми незнайно как, макар че в момента се намирах в напълно непознато измерение на удоволствието. Мика измънка нещо и се изплъзна между ръцете ми. Озовах се точно лице в лице с Наруми и бухналата й коса, покриваща всеки един сантиметър от лицето й. Едната й ръка се беше заплела в ярко розовата ластичка, която на свой ред беше заплетена в бухналата топка русолява коса.
   -Как е мадам? Да не ви е ударил тока?
   Явно беше в доста лошо настроение, дори не ми се развика. Само презрителен поглед и нервно 'уф' и се оттегли в средата на фоаето при другите. Мика също беше там, за това реших и аз да се присъединя. Лей се беше събудила и умираше от жажда, и като единственият без определена роля в пиянския събор, тръгнах сам по коридорите към кухнята. Взех каквото трябваше и тръгнах да се връщам, когато чух тракащ звук до един от шкафовете. Не бях от страхливите, но и не бях и от тъпите, за това реших да не проверявам.
   -Оу, колко жалко. Мислех, че с това ще привлека вниманието ти, пламбе. -прозвуча глас някъде пред мен.
   Огледах се, но не видях човек, или поне нещо което да прилича на човек.
   -Надявам се да не си кръстил мен на храна. -казах.
   За да набележа източника на гласа, трябваше да поддържам някакъв разговор.
   -Строго погледнато това не е храна, но какво му е на името? Отива ти! Особенно след това което стана на церемонията. Наблюдавах те от близко, пламбе.
-Хм, щом даваш имена на другите, надявам се да си достатъчно мил да дадеш едно и на себе си.
-Моето име си остава тайна, която за жалост по невнимание подарих на човек от ордена.
Внимателно пристъпвах към посоката на гласа, напълно убеден, че съм открил местоположението му.
-А защо говориш с мен, ако няма да разкриеш името си?
-На последък, сякаш съм развил нездравословна симпатия към теб Едуард.
   Симпатията към мен винаги може да бъде нездравословна, това си е факт.
-Радвам се, че съм желан, но сега съм влюбен до уши и това ще си остане така за дълго. -посегнах към един нож на кухненския плот и го втъкнах в колана си за всеки случай.
-И това го знам. За това изпълзях от удобната си позиция на анонимен наблюдател. -гласът се изкиска.
Остроумието ми приседна в гърлото ми. Знае за мен и Мика? Ако знае какво говори по-добре да го убия прези да е застрашил Мика. Реших да запазя леденото си спокойствие докато си каже всичко.
-Не знам дали го осъзнаваш, но все още си си анонимен, поне от моя гледна точка. -едвам изграчих.
-Това момче не ми харесва. Има нещо зло и древно в него. Не, че искам да ви преча. Та аз съм фен на любовта! Но с този Микаел, да ти се случи нещо лошо е напълно гарантирано.
Седях вцепенено и опитвах да накарам мозъка си да се раздвижи. Както преди секунди успях да засега гласа, така и в момента не успявах. Едновременно се чуваше от всякъде и никъде, беше стар и млад, дълбок и писклив. Ако се съсредоточа върху него прекалено много ушите ми започваха да пищят. Дългите пръсти на страха се протегнаха по цялото ми тяло и го сковаха, усещах спотаеното зло зад гласа. Спотаено, и чакащо да нападне жертва, която още не беше изскочила на сцената. Отпуснах цялото си тяло и привиках цялата си смелост да продължа.
-Единственото лошо което може да ми се случи, -започнах -е да го загубя. Приятно ми е да си бъбрим Глас, но трябва да тръгвам.
Махнах на Гласа, ако изобщо ме виждаше и напуснах стаята.
-Ще се видим пак, Едуарт.
-В твоя случай, само ще се чуваме.
Върнах се точно няколко секунди преди Шизуй да пристигне във фоаето и да забележи липсата ми.