When angel loves /rewriting/

18.

   -Получи се! -извиках аз.
И наистина стана! Най-накрая след толкова провали! Успях да спра силата си точно за 28 секунди. Записах си го като личен рекорд. Но не се получи без да вземе голяма част от малко останалата ни сила. Даже и Кени беше изморен, руните го бяха претоварили. Мика беше сложил ръка на гърдите си и опитваше да си поеме глътка въздух, но неуспешно. Изпадна в безсъзнание. Кени клека до него и започна да го вика, а аз се опитах да стигна до тях. За жалост и моето начинание не се овенча с успех. Стаята се завъртя околу мен и накара очите ми да притъмнеят. Чух Кени да вика името ми точно преди съзнанието ми да отплува.
Този път, като за разнообразие, не сънувах нищо. Събудих се в бяла, ярко осветена стая. Сложих ръка на очите си, за да прогоня натрапчивата светлина. Наддигнах се бавно и се огледах. Стаята определено е лечебница.
-О, ти се събуди! -Кени надвисна над мен широко усмихнат. -Как се чувстваш?
-Чудесно!
И наистина беше така в сравнение с преди малко. Обърнах се настрани, имаше и друго легло. Чаршафите бяха заметнати, явно до сега не е било празно.
-Къде е Мика?
-Обръща си стомаха.
   Посочи ми отворената врата в ъгъла на стаята. Отправих се натам с намерението да видя дали е толкова зле. Вратата беше отворена, за това сам влязох. Подпираше се на стената и дишаше учестено, а кожата му бе направо призрачна.
   -Ъмм... Изглеждаш доста зле. -просто не ми дойде друго на ум, не ме винете.
   -Не колкото теб. -подхвърли ми с насмешлив тон.
   Отново прегърна тоалетната за втора серия, за това реших да прекъсна разговора за малко. След 1-2 минути пак се обърна към мен.
   -Това от заклинанията ли е? -попитах докато се спусках при него до стената.
   Засмя се, въпреки окаяното си състояние. Но на мен никак не ми бе смешно.
   -Просто имам малка непоносимост към медикаментите, които използват тук.
   Не успях да се противопоставя на порива да го докосна. Протегнах ръка и я сложих на челото му.
   -Казах, че съм добре. -изръмжа ми дребния.
-Добре де! А кога е церемонията?
   Той извади сребърния часовник от униформата и се втренчи сънено в него.
   -Веднага след вечерята... За която закъсняваме! Бързо излизай!
   Малко се забавихме, докато си търсих лявата обувка. После проведохме малък скандал с Мика, за това колко съм бил разпилян. Еми така си е. Намерихме другите да ни чакат пред големите врати на трапезарията. Наруми беше скръстила ръце и тропаше изнервено с крак, Рин просто седеше и гледаше лошо. Но най-много ме изплаши Лейла. Просто се беше подпряла на стената и дялкаше някакъв кинжал, даже не изглеждаше да е ядосана. Но явно е било само за 'заблуда на врага', защото когато ги доближихме тя веднага ни хвана за вратовете.
-Къде си мислите, че отивате, гълъбчета?  
И двамата с Мика се усмихнахме виновно срещу бесните лица на приятелите ни.     
-Ед трябваше да тренира, за да може да вземе оръжие на церемонията. -обясни спокойно Мика.
   Наруми сякаш дори не искаше да ни чуе. Седеше отстрани и ни гледаше гадно.
   -И решихте просто така, след всичко онова което стана в трапезарията, просто да запалите без да ни дадете дори най-елементарно обяснение? -изръмжа Рин.
-Какво ще кажете да го обсъдим след вечерята? -предложих аз.
Наруми се приближи и ми завъртя един до някъде не толкова силен шамар.
-Ти да мълчиш!
Мика се задърпа и когато Лей го пусна дойде до мен, като сложи ръка на мястото където вече усещах как кожата ми се е подула. Очите му се взираха в мойте загрижено. Сякаш от ръката му лъхаше студ, който успокояваше мястото.
   -Това за какво беше?! -развика се той на Наруми.
   Гнева й отшумя, явно чак сега осъзна какво всъщност е направила.
   -А-аз...
   -Какво ти?! И ние сме объркани колкото вас! Мислех, че точно в този момент ще трябва да ни подкрепите, а ти му завъртя шамар! -Мика се развика, като привлече вниманието на всички отбори.
   Ами тя и гледката не си беше за изпускане: малко изнервено човече, бясна руокоска, още една бясна брионетка и Рин, който вече не знаеше къде се намира. А, забравих себе си. Момче което е високо почти 1.80, повалено от момиче две глави под него. Чудесна гледка. Видях как ръцете на Мика започват да треперят, дали от гняв или вече от пълно претоварване, нямах си и на идея.
   -Всичко е наред, Мика. -сложих ръка върху неговите, за да се опитам да го успокоя.
   Лейла, Наруми и Рин се спогледаха виновно.
   -Ела да направим нещо за лицето ти. -изръмжа Мика и ме дръпна за втори път по коридорите.
   Вече май стана традиция да се изнизваме от трапезарията още преди да сме влезли изобщо. Влязохме в неговата стая, този път обстановката беше по-спокойна от предния път, за това си позволих отново да плъзна поглед по бюрото. Сякаш имаше повече листи от последния път. Мика ми хвърли торба лед и започна да обикаля нервно стаята. След няколко минути вече сериозно се изнервих, станах и го дръпнах за ръката да седне на мястото до мен.
-Какво толкова те стресира?!
   Видях, че в очите му напират сълзи, признавам си малко се шашнах. Не очаквах, че точно от него ще видя такова държание. Но бях напълно сигурен, че искам да го подкрепя, да му помогна каквото и да ми струва.
   -А-ами ако нещо се случи?! Може да се провалиш заради мен и т-тогава... Трябваше да направя още две заклинания, трябваше да се постарая повече...
   Стиснах ръцете му, това ми дойде като удър под кръста.
   -Страхуваш се от смърта. -произнесох с гробовен глас.
   Тогава сълзите му не останаха скрити. В момента, в който първата се стече по румените му бузи го притиснах към себе си и обвих с ръце тънката му талия. В този момент, разбрах нещо, което в посредством се превърна в обещанието на живота ми. Мразя да го виждам да плаче. И няма да го позовля отново.

#Е това е новата глава, знам, че няма много читатели, но се надявам поне на тези които четат това да им е интересно💙#