When angel loves /rewriting/

Аз съм плашило

От там от където седях аз, подпрян до входа на склада, от Мика се виждаха само няколко кичура коса зад огромна купчина железарии. До краката ми и навсякъде по пода се търкаляха потъмнели от времето боздугани, продупчени шлемове и прокъсани ризници. Като дрешника на мърляв рицар. Пристъпих от крак на крак, уморен от цялото висене тук. Мика се ровеше в купчината вече повече от половин час, а всеки меч които пробвах или беше твърде дълъг, твърде къс, или твърде тежък. Не можех да ги използвам, макар така или иначе несъществуващите ми умения.

   -Вземи този. Само за тренировката. -каза той, подавайки ми един привидно доста стар меч, но с доста съвременна дръжка.

Стиснах кожената дръжка няколко пъти, за да мога да я усетя, определено не принадлежеше на този меч. Направих няколко пробни 'движения', отново не го усещах балансиран в ръката си, но като човек без никакви умения нямах причина да имам толкова претенции. Спрях Мика преди да може да излезе от склада, първоначално не знаех точно за какво, но после думите сами си намериха път навън.

   -Благодаря ти за това което каза. -погледнах го в очакване на отговора му, но изглеждаше по-объркан от мен самия, за това реших да поясня. -За семейството и отбора.

Устата му образува едно очарователно малко 'о' преди да се усмихне и да ми кимне.

-За нищо. Знам какво е да нямаш семейство и мога да ти гарантирам, че тези хора -той посочи всеки в залата по отделно. -ще бъдат твоето семейство ако ти бъдеш тяхното.

Аз имах семейство, имах хора които се грижеха за мен макар и да не ми бяха кръвни роднини. Не се нуждаех от други хора. И все пак ми се стори толкова привлекателно и опияняващо, да се бориш рамо до рамо със семейството си за общото ви благо. Мика беше излязъл навън преди да успея да се отплесна от дълбокия си размисъл.

Грабнах меча и също излязох, само за да се спра на място, когато усетих един чифт очи повече в залата. На една от скамейките не толкова далеч от мен седеше тъмнокосо момче, което очевидно не принадлежеше тук. Неестествено голямата му усмивка прати ледени тръпки по врата ми, сякаш имаше втори ред зъби, приличаше на нещо излязло от мечтите на зъболекар.

-Кой е съблезъбия тигър? -попитах Наруми, която се случи да минава покрай мен.

   -Ох, не искаш да знаеш. Просто се прави, че го няма. Ние така правим. -отвърна ми Наруми кисело.