When angel loves /rewriting/

power

~~Здравейте хора! Това е новата глава! Знам, че доста разтягам локума и избягвам да събера Мика и Ед, но ви обещавам, че след още 3 глави ще са вече заедно! Надявам се да изтъпите до тогава💙🤟⚡️~~

Черните нокти се спуснаха бясно към щита ми. Когато не успяха да го пробият от първия път започнаха да дращят шумно, по лъскавата повърхност. Грозният звук се разнесе наоколу и цялото място започна да кънти глухо. Докато наблюдавах опитите на Донатела да разбие стените ми, забелязах, че нейната стена е изградена от обикновен гранит. Явно не е очаквала аз да нападам, но щом не е защитена, защо да не го направя? Не чух правило срещу това. Изградих си мислено тяло с което да обикалям наоколу. Не че имаше много за обикаляне. Цялото място представляваше два бряга, разделени от река, с изградени на тях стени. Пристъпих до овехтелият мост. Знам, че е изграден само символично и е временен, но Донатела можеше да се постарае малко повече. Въжетата бяха прокъсани на места и воняха на гробища и прахоляк, а дъските... Е, нямаше да издържат тежестта ми, меко казано. Прокарах ръка по въжето, както и очаквах, скърцащият звук ме накара да отстъпя. Как се очаква да премина измислен мост?! Измислен? Точно така! Всичко тук е измислено. Пристъпих още по-близо до моста и го докоснах. Предстваих си как изглежда сега и как искам да изглежда. Съсредоточих цялата си сила, върху контакта на кожата ми със сухото въже. Тя се изля през пръстите ми, завличайки със себе си представата ми, за това как трябва да изглежда моста. Когато топлината спря да се прелива отвотих очи. От ръката ми плъзна чиста и неопетнена светлина, която покри стария мост. Бавно отделих пръсти от светещата маса, преди представляваща съсухрено въже и щракнах с пръсти. Нямам си и на идея от къде знам това, но проработи. Светлината се размърда слабо, и с прелестно звънтене се напука. След броени секунди пърчетата светлина вече се сипеха едно след друго в тъмната река между съзнанията ни. Черната вода се разплискваше с остър звук, който се забиваше в мислите ми. Вдигнах глава към вече подновения мост. Старото въже беше подменено от красив, лъскав мрамор, който обаче не отразяваше светлина, защото нямаше такава. Беше си тъма, единствената светлина си извираше от самия мост. Стъпих внимателно върху белия мрамор. Слад като разбрах, че е стабилен се затичах и не спрях, докато не упрях ръце на лъскавия гранит. Стената на Донатела си беше солидна, и то доста. Стана ми още по-любопитно, за това просто сложих ръка на стената и бутнах силно. Камъкът изчезна и остави интервал само колкото да мина преди да се затвори отново. Е, бива ме в това. Чудя се, защо никой до сега не е ровил в съзнанието й? Изглежда интересно. Единствената светлина беше от спомените й, шляещи се свободно наоколу. Мястото нямаше даже и под, реех се в празнотата. Бях способен да се движа, макар и малко. Самите спомени приличаха по-скоро на портали със снимки на тях. Покрай мен прелетя спомен на Донатела с близнаците. Започанах да се бутам с ръце и крака, в опит да го достигна. След дълго драпане и тласкане успях да стигна портала с близнаците. Поне като съм влязъл ще се позадавлявам, нали така? И без това Донатела ме мрази, така че няма нищо за губене. Тъкмо го достигнах, но покрай мен прелетя нещо доста по интригуващо. Беше снимка на Донатела и Наруми, а на заден план, Мика. Рязко смених посоката и улових спомена. В момента в който ръката ми мина през спомена, всичко се замъгли. Сякаш цялото й съзнание се опитва да се оттърси от влиянието ми. Мъглата се сгъсти, а тялото ми стана леко, нематериално. Докато разбера какво се случва, вече се намирах отново в залата. Чувах гласовете около себе си, но ми трябваше малко време за да се съвзема. Погледът ми бавно се проясни. Гледката веднага грабна вниманието ми и ме шашна. Донатела лежеше на земята, а столът й беше преобърнат. Елияд я викаше, докато Мика се опитваше да я изправи. Чак сега усетих топлите ръцете на Маки върху раменете си.
-...съвземеш! -извика ми тя.
Чух само края на изречението, за това се обърнах и премигнах мудно срещу нея.
-Чуваш ли ме? -попита тя.
-Вече, да. Какво се случва?
Тя метна поглед към Донатела, около която се суетяха още двама сенкопойци освен Мика и Елияд. Вая изскочи от мрака в ъгъла на залата и се приближи към нас. Не ми изглеждаше ядосана, което ме зарадва. Никак не ми се искаше мусколестата й ръка да се стовари на лицето ми. Тя застана пред мен и кимна на Маки.
-Ти ли направи това? -попита ме докато сочеше Донатела.
Вдигнах рамене, но Маки отговори вместо мен.
-Да.
Тя сложи ръка на челото ми и очите й заискряха.
-Ъм, може ли да попитам какво се случва? -измънках.
Маки се засмя на незнанието ми. Много мило.
-Това е дарбата на Вая. Може да усеща хората с по-специални способности.
По-специални способности? Това изобщо не ми звучи като нещо хубаво. Двамата сенкопойци заедно с Мика и Елияд изведоха Донатела от залата. Когато го видях да излиза, нещо в мен се открехна. Дори нямах възможност да му кажа, че съжалявам за това което направих. Ръката на Вая се отдръпна от лицето ми, а очите й си върнаха нормалния цвят.
   -Имаме си даемат, а? При това доста силен. А и е намерил парабатая си, няма да повярваш кой е. -последното беше насочено към стоящата зад мен Маки.
   Толкова ли е важно да имаш парабатай? И какво като имам? Не мисля, че това да имаш 'връзка' с някого, която не ти позволява да го имаш истински е толкова яко. Даже ми се иска да размажа фасона на полковника. Ако той не беше такъв надменен боклук, тогава с Мика нямаше да се открием като парабатаи.
   -Кой е? -попита леко притеснено Маки.
   -Мика е. Пророчеството огън и лед.