When angel loves /rewriting/

Mission

Най-накрая изскочих с нова глава на тази история. По-дълга е от останалите (~2270 думи), защото исках да събера цялата мисия в еднин ъпдейт. И малко като компенсация, че не съм качвала повече от месец. Надявам се да ви хареса~

Най-разнообразни хора се трупаха на малки групички пред сградата на аукциона, запазвайки места на по-предни линий. Но ето, че на нас не ни трябваха престижни места, защото нямаше по престижни от нашите. Преметнах ръка през тънката талия на Наруми и махнах на Рин и Лейла да ни последват. Издължен мъж с прекрасен черен костюм и лъскав мустак щракаше билетите на всички гости и ги отпращаше с изтъркана фраза от книги, забравени от господа.
-О, Господин Бейн! Госпожо Бейн. -поклони се той, макар и да не сваляше поглед от Наруми.
   -Надявам се да успееш да настаниш гостите на време, Артър. Днес съм в добро настроение, не си играй. -изсъсках и кимнах на шашнатият протиер.
   -Разбира се, господарю.
   Заобиколих пищната зала, облепена с шарени плакати за най-разнообразни представления и пиеси. Миризмата на скъп алкохол и евтини хора изпълни ноздрите ми. Отвратително.
-Ние заехме местата си пред подиума. -уведоми ни Рин по слушалката.
- И ние. -каза Наруми в същия момент, в който розовото й токче стъпи върху подиума и всички погледи се насочиха към нас.
   Пренебрегнах десетките очи, любипитно залепени за нас и поведох партньорката си към стъкления трон. Всяка една наша стъпка оттекваше в притихналата зала, докато търсех с поглед останалите от екипа. Вирнах брадичка и предложих ръката си на Наруми, за да се настани на трона, заслушвайки се в шумоленето на роклята й, като се опитвах да игнорирам шепненето на хората. На всички тези хора. Ръката на Наруми потръпна под моята, а аз дори не знаех, че все още я държа.
   -Успокой се. Нали знаеш какво говорихме? Тези хора не знаят кой си. -успокойме тя.
   Кимнах, защото никак не ми се искаше да призная, че e права. Ще се справя, без това съм толкова притеснен, че не мога да мисля трезво.
   -Ще приема липсата на втори стъклен трон като моя грешка, но все пак да не се повтаря. -заповядах и махнах надменно с ръка, знак, че разговорите могат да продължат.
   Звънтенето на кристални чаши и повърхностни разговори избухна като бомба.
   -Отбор коктейлни хапки да се премести до бюфета, информаторката чака. -каза Лени, който ни наставляваше от прикрито място някъде зад колисите.
   Беше се промъкнал заедно с Вероника и сега наблюдаваше на камерите, които малко по-рано зарази с вирус.
-Коктейлни хапки ли? -изсъсках.
-Рин беше гладен. -поясни Лени.
   Пренебрегнах останалата част от разговора, насочвайки вниманието си към келнера пристигащ с табла пълна с празни чаши и ако не се лъжа... торбичка с повръщано?
   -Желаете ли нещо за пиене преди да започне аукциона, господин Бейн?
   Не изглеждаше заядлив или крив човек, жалко, че се беше паднал на противниковата страна.
   -Не трябва ли да попитате първо дамата?
   Изобщо не ми пукаше за това попринцип, но ми обясниха, че въпросният господин, който играя, е доста сприхав и недоволен човечец. Но и че винаги се държи както трябва с дамите. Келнера свъси вежди в неприкрита омраза и се поклони на Наруми.
   -Извинете нехайството ми мадам, какво ще желаете?
   Тя му кимна, приглади внимателно роклята си и постави ръце в скута си.
   -Мартини.
   -А за вас, господин Бейн? -изгледа ме из под гъстите си вежди келнера.
   -Коняк, чист. -казах, докато оглеждах залата за последната част от екипа ни, макар да знаех, че няма да ги видя.
   Докато дойдат питиетата, Лей и Рин вече бяха взели договорената ифнормация от мадам 'Химитсу' и я продиктуваха на Рамон.
Той беше заедно с Мика някъде в помещенията зад колисите, което ме ужасяваше най-много. Ако си с парабатая си имаш 50% повече шанс да не бъдеш наранен в битка, а със сенкопоец като Рамон, който ненавижда различните, се притеснявам, че ще се случи нещо с Мика. За жалост, когато изказах приесненията си на глас когато бяхаме на саме, Мика ми каза, че страховете ми били 'неоправдани' и 'детински'. Толкова се бях заровил в свой мисли, че забелязах келнера едва когато беше до трона ми. Което е доста рисковано, като се има в предвид, че тук всеки ти е враг. А и ако ни нападнат съм длъжен да предпазя Наруми, както и Рин да предпази Лей, а Лени -Вероника. Дори не бях забелязал мрънкането на партньорката ми, че й е скучно.
   -Знаете ли какво, нека Мартинитата да бъдат две. Днес съм в настроение! -възкликна тя и помаха на калнера. -И по-бързо, няма да се подмладите.
   -Малка... -погледна ме изненадано келнера и лепна една фалшива умивка. -чаровница! Господин Бейн има голям късмет с госпожица като вас! А като стана въпрос, имам да Ви покажа нещо господарю. Бихте ли ме последвали?
-Разбира се. -проточих оттегчено и помогнах на Наруми да се изправи. -Но ще взема от Селена и Гилд. Все пак са ми лични секретари.
   Махнах на Рин и Лейла да се присъединят към нас, като се погрижих да са чули останалата част от разговора ни. Келнера ни поведе зад колисите по тъмните коридори, където токчетата на момичетата дразнещо отекваха по дървените дъски. Явно мястото не беше особенно пополярно, като се има в предвид миризмата на мухъл и прогнило, а да не споменавам паяжините заради които Мика би ме накарал да го нося.
Вмъкнахме се в една стая, по тъмна и от коридора, навя силен аромат на цигари и вкисната бира. По земята имаше разни найлонови торбички и кутий от пица, като в стара хазартна зала.
   -Знаете ли какво, сър? На този свят всички правим грешки, това ни прави хора и демони, или пък ангели. Жалкото е, че повечето не разбират колко са сбъркали, преди да стане прекалено късно.
   Тъкмо щях да се обърна да попитам келнера каква беше тази реч, само че зад мен стоеше само дебелата черна врата, за жалост заключена. На земята лъщеше нещо дребно, бяла пешка.
-Еха, тоя е голям играч. -подхвърлих.
За жалост не получих вниманието, на което се надявах.
-Радвам се, че шегата ви хареса. -казах съркастично и призовах оръжието си.
-Супер, започва се. -каза Рин докато опъваше ъгъла на ръкавицата си.
В ръцете на Лей блестяха кинжалите й, а Наруми изписваше символи в розово във въздуха, призоваваше оръжието си.
-Лъскавите играчки са безполезни срещу доре обмисленият ход. -чу се неприятен и тънък мъжки глас някъде в тъмнината пред нас.
   -А под 'добре обмислен ход' имаш предвид....? -попитах вдигайки една вежда.
   Когато не получихме отговор, протегнах ръка с дланта на горе и махнах по целия периметър на стаята. На равни разстояния от 5 метра блеснаха червени пламъци, които осветиха голяма маса за покер и зад нея...
-Пич, трон ли си си домъкнал тук долу? -изтърси Рин и направи някакъв жест с ръка.
Та, на трона седеше прегърбена фигура, зачохлена в роба с десен на... палмички? Не можех да определя нито възрастта, нито височината на фигурата.
-Докато ти гледам фешън робата, наистина ми се прийска да бях далтонист... -измрънках.
Като че ли човека, или демона, или каквото там е, се ядоса. Изправи се бавно и изпъна дългите ракави на робата си.
-Някой хора изобщо не разбират от мода, но ще пренебрегна този факт. Ще ви помоля сами да се предадете.
Едва сдържах смеха си. Явно човека е достатъчно възрастен, за да го застигне старческото оглупяване. Изобщо разбираше ли, че срещу него стоят три ангела и начинаещ нефилим?
-Ъм сър, не, че нямам уважение към възрастните, но вие имате ли представа в каква позиция сте? -попита Лей, свалайки гарда си.
Наруми и Рин последваха примера й, водени от факта, че старчето просто е изкуфяло. Щях да направя същото, ако не бях изтървал оръжието си секунда по-рано. По ръката ми пробяга леден инпулс, който накара пръстите ми да се разпуснат и стегнат отново.
-Ед какво стана? -попита Лейла игнорирайки старчето пред нас, което за жалост беше започнало да цитира Аджам Брам. (Нищо лично към писателя, харесвам цитатите му)
Нещо в блесна в съзнанието ми за стотна от секундата и после отплува без да остави знак, че някога е било там.
-Нямам си и на идея...
-Ахъм!
Вдигнах бавно меча си и го стиснах несигурно. Беше време да се стегна и да отдам на старчето нужното внимание, нещо намирисваше и не говоря за вкуса на анонимния към книги. Притесняваме, че не знам какво става с Мика...
-Усети ли загубата, Kasai-chan? -подсмихна се смуглата фигура.
Въпреки, че не знаех за какво говори в тялото ми започна да се наддига глух страх.
-Ъм, пардон? Знам, че не съм важна фигура, но ще се радвам да не ми измисляте име. Казвам се Едуард, запомни това име, ще го чуваш често. -подмихнах се.
-Да ти имам и глуповатото самочувствие... -въздъхна Наруми докато събуваше токчетата си.
Едва не въздъхнах от облекчение, че няма да чувам досадното тракане повече. Сякаш стъпваха право върху нервите ми.
-Не ти е измислил име, нарича те 'Огнения'. И не трябваше да си казваш твоето. -каза Рин и отново вдигна гарда.
'Огнения' ли? Та от къде може да знае за силите ми?
-Kōri-chan е малко затруднен в момента, макар да ми се искаше да го видите пред разпад...
-Ъм, би ли говорил така че да те разбираме? -попита Наруми.
Огледах всяко дребно нещо в стаята. Телефонът в левия ъгъл на стола, малката сигнална лампичка точно над вратата, двете дупки на сравнително равно разстояние една от друга. Каквото и да се случваше в момента, беше извън тази стая.
-Kōri-chan ли? Хей, Рин, да не би—
Рин прошепна нещо на Лей, поглеждайки към мен и Наруми. Криеха нещо от нас.
-Ед, с коя ръка държеше меча си? -попита Лей, като позволи на глъса си да потрепне, макар и за миг.
-С дясната разбира се, където е татуировката която ме свързва със—-
Глухият и смразяващ смях, които съпроводи думите 'Ледения' накара ушите ми да запищят. Мисъл след мисъл излизаше и влизаше отново в главата ми, сякаш за да ме побъркат.
-Мика?
Тишина.
-Хей, М-Мика..?
Болезнена тишина.
~Неутрал~
По слепоочията и дланите на Ед започнаха да се стичат дребни капчици пот. 'Леденият', 'Леденият', 'Леденият'. 'Да го видите пред разпад.' Всяка една дума изговорена в тази стая замъглявале преценката му и подхлъзваше психиката му. Едуард продължаваше да вика името на любовника си по връзката им, винаги сблъсквайки се със студената тишина. Огненият меч лежеше на земята по-студен от всякога. Но как можеше меча, които се храни от емоций да бъде топъл, ако сърцето на собственика му беше замръзнало някъде във времето? Топла длан се плъзна в тази на Едуард, задържайки го на земята. 'Всичко е наред', толкова прости думи с такова голямо значение в този момент. Щеше да приключи всичко за секунди и да намери Мика. Щеше да изпълни плана както му беше нередено. Топлата длан на Наруми се притискаше в неговата, усигурявайки му опората от която имаше нужда в момента.
-Май много обичаш да си играеш на хазарт? -каза Едуард вдигайки меча си за пореден път.
Приятната топлина плъзна чак до върха на острието, пламна пламъка на увереността.
-Явно не си добър в наблюденията Kasai-chan. Залагам на сигурното. Информацията за мисията ви ми беше доставена веднага след края на събранието ви. Защо мислиш, че не можеш да се свържеш с Kōri-chan? Защото е планирано да се случи така.
Сребърното сияние което прелетя на сантиметри от слепоочието на Ед се заби над трона, сваляйки качулката от главата на старчето.
-Диенчен!? -възкликна Рин, да някъде не толкова изненадано, колкото отвратено.
-Ох, богове.... -измрънка Лей на свой ред.
Елегантната къдрокоска завъртя оръжието си и го накара да изчезне, като остави след себе си само сребристо сияние. Ед не разбираше какво става и защо Лей сваляше гарда си, но не посмя да направи същото. Това копеле заплаши любимият му и нямаше начин да го пусне да си отиде. Пукот. Това беше всичко което се чу преди кокалестата фигура на този 'Диенчен' да се стовари на земята в безсъзнание.
-Ох този извратен старец... -изпъшка Наруми и се показа иззад трона където преди секунди беше стоял странникът.
Тя се наведе и метна ключовете към Ед, който успя да ги улови, макар и на косъм.
-Този тип е оставен за да ни забави. Купонът се състои някъде другаде и то без нас. -каза русокоската и последва останалите през вече отключената врата.
Ед несъзнателно привика всичката аура която имаше налична в тялото си и я пусна по коридорите да 'разследва' за него. Нямаше представа колко го е изморило пътуването и актьорската игра преди да започнат да треперят не само ръцете му, но и коленете. Бягаше по коридорите, оставил другите някъде на зад, като се услушваше дори и за най-малкия шум. Мика беше добре. Трябваше да е добре. Точно когато подмина поредният коридор една от вратите зад наго се отвори безшумно и от стаята изскочи тъмнокос ангел. Едуард се хвърли без да се замисли изобщо и запечата устни с неговият тъмнокос ангел.
-Ед, някой ще— Гъх...
Ед поглъщаше стенание след стенание, жаден за още. Но нещо топло по униформата на Мика го върна в суровата реалност. Лей и Рин и Наруми вече бях зад гърба на Ед, докато трескаво оглеждаше с поглед незасъхналата кръв по униформата на Мика.
-Ранен ли си? -попита русото момче, без да позволява на гласа си да го предаде.
-Оу, тази кръв не е моя! -засмя се Мика.
-Ръкава ти е прокъсан. -отбеляза Наруми и посочи елегантно остатъците от някогашният ръкав на униформата.
Ед грабна ръката на Мика и огледа раната с облекчение. Не беше нещо сериозно.
-Порязах се на про—
Мика беше прекъснат от ръцете увили се внезапно около кръста му. Ед беше прегърнал дребното тяло на Мика без да има намерението да го пусне.
-Щях да полудея, не чувах гласа ти от другата страна, татуировката ми беше адски студена. Ако отново ме накараш да се притесня така, се кълна в Господа, че ще взема тетрадка ти с изчисления и ще я изгоря пред теб.
Насмешливото 'мхм' което напусна устните на Мика беше пригласено от кикота на остатъка от отбор 'Сянка'.
-Ще му трабват доста тетрадки... -подхвърли Лей.
-Това е обещание, Ед~