When angel loves /rewriting/

Объркан, а ти?

   
   -Не мога просто да си тръгна! Тук имам семейство.

   Погледнах към момичетата, усещайки всеки бавен удар на свиващото ми се сърце, когато техните очи не срещнаха мойте. Защо се случва всичко това?

   -Ейлин? -подсетих я, че съм тук, че все още имам нужда от подкрепата ѝ.

   -По-добре тръгни с тях, Ед... -за пореден път този следобед, погледът ѝ не срещна моя.

-М-моля? -изобщо не разбирах, студена паника обхождаше тялото ми.

-Тук не си в безопасност. -горчивата нотка в гласа ѝ не ме трогна, въпреки, че точно на това се надявах да потуши бушуващите ми емоции.

   Нещо се наддигаше в сърцето ми, нещо което покри захладнялата ми от страх кожа и я обгърна в бодлив плащ от пламъци. Гняв, огнен и помитащ всичко по пътя си. Бях ядосан, толкова време те бяха единственото ми семейство, а сега ме изпращаха с хора, които не познавах, твърдейки, че е за моята 'безопасност'.  Не исках да ги загубя, но съдейки по развитието на нещата, моите желания не бяха ничии приоритет.
  
   Обърнах се ядно, следвайки малкия легион от стражи. Прехапвайки устна, ръце стиснати в ядни юмруци си обещах, щом моите емоции нямат значение, то тогава техните не значат нищо за мен също така .

   Нямах си и на идея къде отиваме, но не и не изгарях от желание да остана тук. Излязохме на двора, къде едва преди няколко часа живота ми направи ужасяващ дрифт и ме запрати в нищото. Едва не се блъснах в инкрустираната с блестящи, и вероятно доста скъпи, камъни броня на един от стражите. Изтегнах отегчено врат за да видя кое беше толкова впечатляващо, че седяхме по средата на моравата заобиколени от празните брони на разпадналите се демони.

   Секунди преди голямата ми уста да има поредна изява, забелязах, че пред всички тези войници, които се бяха струпали и пречеха на полезрението ми, нещо всъщност се случваше. Микаел стоеше най-отпред, изпънат като струна, макар това да не го правеше никак по-висок, с кинжал в ръка. Острието мина през китката му като през масло, опетнявайки го с перли алена кръв. Реших, че не ми е мястото да правя му правя забележка за действията му, особено когато никой друг от личния му легион не помръдна, въпреки, че очевидно не вършеше нищо хубаво. Все пак аз не съм много по-различен. Три капки кръв срещнаха опърлената трева под краката ни, а вибрациите от падането им сякаш отекнаха в костите ми, макар и да знаех, че вероятно си фантазирам, това не спря коленете ми да потреперят. Мека синя светлина привлече погледа ми от бронята на легионера пред мен, а света сякаш се завъртя около мен. Там, където се предполагаше, че трябва да се намира следата от острието блестеше приятна синя светлина, кълбяща и увиваща се около ръката на Микаел като жива. Ако не бях прекалено зает да се правя на сърдит на света може би щях да попитам дали може... да го погаля? ... да го пипна? Ще си изясня тази част по-късно.