When angel loves /rewriting/

🤭painful truth 🤭

~Ето я новата глава, сладури~
~Весела Коледааа~

Седяхме прегърнати от поне 5 минути, изобщо нямах против. По едно време Мика се размърда неспокойно и се изтръгна от ръцете ми.
   -С-съжалявам. -смутолеви той и обърна погледа си към земята.
   Забих своя право в леко изчервеното му лице. Кожата му бе перфектна с изключение на един тънък белег от страни на дясната му вежда, но даже и той не можеше да навреди на красотата му. А очите... Тези очи допълваха цялостната картина. Всичката класическа красота на лицето му и тези така.. не перфектни очи. Да, не бяха перфектни сами по себе си, но с тази необуздана искра в тях, те ставаха  идеални. Сложих ръце на меките му бузи и скъсих разстоянието между нас. Бях толкова близо до черешовите му устни, че усещах дъха му върху своите. Тези искрящо сини очи, сякаш прогаряха дупка в мен и виждаха намеренията ми, но Мика беше прекалено любопитен за да се отдръпне. Наведох се за да измина дразнещото разстояние по между ни. Усетих много вкусове и емоции, всичките до една бяха приятни и топли. Между тези емоции имаше и нещо различно, което ме накара да изръмжа в целувката ни. Нещо студено и мрачно, далечно, но не и забравено. Потърсих достъп до устата му, исках да разбера какво представлява този мрак, обаче не го получих. Съсредоточих се върху мрака, усетих стара травма, липса. Опитах да събера още информация, но той сякаш изгради щит в съзнанието си. Минах с език по зъбите му, но Мика отново ме отблъсна. Изръмжах. Не се беше случвало да ми отказват. Бях свикнал наивните момичета да ми дават всичко, в замяна на това да са до мен. До сега не съм бил с някое момиче защото я харесвам, аз си бях така наречен женкар. Избирах гаджетата си заради формите им, не заради това, че изпитвам привличане. С момчето пред мен беше различно, исках да имам и да познавам всяка една част от него, и нямам предвид тялото му, въпреки, че и то изобщо не е е за изпускане. Искам да опозная това вътре в него, особено тази част, скрита толкова дълбоко. С него беше толкова различно, че даже се плашех, но не достатъчно, за да се откажа. Ръцете му се озоваха на гърдите, отблъсквайки ме. Отдръпнахме се един от друг, въпреки, че исках този момент да продължи вечно.
-Ние сме парабатай... Между нас не трябва да има никаква романтична любов. -произнесе Мика с леден глас.
Не мога да кажа, че от това не ме заболя. Надявам се поне да не е чул пропукването на сърцето ми, защото аз го усетих. Той тръгна към вратата, протегнах се и хванах ръката му. Няма начин да се откажа. Никога до сега не съм го правил, няма да се случи и сега. Ейлин винаги е казвала, че имам огнена воля. Изведнъж, без да се усетя нещастието на лицето ми се замени от нагла усмивка и огнен гняв, който беше добре прикрит под хладнокръвието.
   -Ти не допускаш никого толкова надълбоко, че да опознае студената част от теб. Дори Лей, Рин и Наруми. Искаш ли да ти кажа защо? -усмихмах се нагло.
   В този момент дори не осъзнавах какво говоря. Сякаш нещо поемаше контрол над тялото ми, а аз на драго сърце му се отдавах. До някъде мога да кажа, че искаш да му кажа тези неща. Исках да го задържа при мен и ако това не единственият начин, нека така да е. Видях, че ръцете му започват да треперят, но въпреки всичко продължих бавно да го пека на шиша.
   -Защото се страхуваш, че ще ги изгубиш. Мислиш, че ще те видят като някой напълно различен. Тази замръзнала част от теб.
   В стаята се усещаше странна атмосфера. Огън срещу лед. Напрежението се усещаше, по-скоро това как се опитвам да смажа духа на Мика. Една сълза се проточи от окото ми, но въпреки това обмислих следващата си нападка. Произнесох последният си ужасяващ аргомент по негов адрес:
   -Ще успее ли изобщо някой да стигне до леденото ти сърце, Микаел?
   Пуснах отвратителен смях, нетипичен за мен. Какво ми става? Та аз вмомента унищожавах любимия си с думи!
   -М-Мика...? -процедих.
   -Моля те... -изплака той.
  Отскубна се от ръката ми и побягна навън. Изведнъж стаята стана студена и бездушна, топлината изчезна. Или поне моята топлина. Няма какво да правя тук, все пак не е и моята стая. Трябва да намеря другите, Мика сигурно е при тях. Затичах се към трапезарията, после към нашата маса. Нямаше и следа от Мика, но за сметка на това другите ме гледаха извинително и леко притеснено. Като някаква обстреляна дивеч.
   -Съжаляваме, Ед! -извикаха Рин, Лей и Наруми в един глас.
   Заради нещата, които станаха бях забравил за скандала, който с Мика свъртяхме.
   -Аа, няма проблем. Виждали ли сте Мика?
   -Ъм, не е ли с теб? -погледна ме косо Рин.
   По принцип бих им казал какво е станало, но не исках да изям още един шамар от Наруми.
-Беше, но сега не е. -измрънках и се почесах зад врата.
Лей и Наруми ме погледнаха право в очите, сякаш изпитвайки лъжата ми.
-А ти направи ли му нещо? -попитаха и двете в един глас, без да свалят поглед от мен.
-Н-не естествено!
Още малко погледи и после двете се спогледаха и кимнаха.
-Първо провери в нашата зала, ако не е там значи е при сенкопойците. -размаха ръка Лей.
   Сенкопойци ли? Ама тук изобщо има ли нещо нормално?
   -Къде се намират тези сенкопойци?
   Вече горе-долу се ориентирам към залата, но няма начин да намеря място на което не съм бил.
   -Вече знаеш къде се намира залата ни, нали? 50 метра преди да стигнеш до нея има два коридора, единият е в ляво другият в дясно. Тръгваш на ляво. После няма как да пропуснеш зала им. -поясни Рин.
   -Но не влизай, защото—- -започна Наруми.
   Но аз вече не я слушах. Тръгнах веднага, повече от всичко искам да се извиня на Мика. Държах се ужасно, не трябваше просто така насилено да го целуна. Ами ако е имал чувства към някого? Срамувам се от себе си.
   Естествено, по закона на Ема (и тук се намърдах маняции!), той не беше в залата. Защо винаги трябва да е по трудния начин?! Върнах се назад и поех по левия коридор. Веднага разбрах какво е имал предвид Рин под 'няма как да я пропуснеш'.