When angel loves /rewriting/

🤫shadows🤫

   Стоях пред голяма врата, по точно врата си нямаше, само безкраен мрак. Околу мястото, където трябваше да има врата се увиваха сенки, по тъмни и от бъдещето ми, ако не се извиня на Мика. Не можех да видя дали има някого вътре, а ако има как тренират в тая тъма? Пристъпих отвъд прага на помещението и започнах да се оглеждам, макар, че ми бе напълно ясно, че няма да видя нищо. Започнах да чувам разни шушукания, а мрака околу мен се раздвижи.
   -Ехо?
   Отговор естествено нямаше. Гласовете се усилиха, въпреки, че няма от къде да дойдат. Та наоколу нямаше хора! Отне ми доста време, за да осъзная, че гласовете бяха в главата ми. Надпреварваха се, за да вземат вниманието ми. Започнах да различавам отделни думи, без ясен смисъл.
   -Пророчество...
   -Лед и Огън....
   -Жената в черно...
   -Не си желан тук...                                       
Запуших ушите си в опит да спра гласовете, но както и очаквах, не се получи. Все пак са в главата ми, нали така? Като, че ли думите влизаха, но после не напускаха съзнанието ми. Изкривяваха реалността, карайки ме да се замайвам. Виждах сцени от миналото си, а може би и от бъдещето. В една от сцените бях още бебе, сгушен в сини завивки, докато нежните ръце на русокоса жена ме обгръщаха. До нея седеше мъж с черна коса и очи, които нямаше как да не забележа, все пак са същите като мойте. Без съмнение родителите ми. Исках да запаметя всяка подробност от лицата им, но сякаш нещо ме караше да забравям веднага. Премигнах мудно, а сцената пред мен се смени. Това не ми се бе случвало, за това предположих, че се случи в бъдещето. Видях пещера, в средата на която седях аз. Бях на колене, а блестящата ми сребриста броня бе окъпана в собствената ми кръв, но това не беше нещото, което ме притесни. На една от стените на пещерата висяха пет ангела, вързани с вериги. Познах само трима от тях, Наруми, Рин и Лейла. Другите двама бяха момче и момиче, които си приличаха ужасно много, но все пак не ги познах. Изглеждаха безжизнени, някак бездушни. Ядна буца заседна в гърлото ми. Тъкмо, когато смятах да изгоня видението, познат глас раздра тишината.
   -Нали каза, че никога няма да се откажеш?!! Нямаше ли да изградим спокойно бъдеще за всички?! Няма да ти позволя да се предадеш!
   Обърнах глава към собственика на гласа, следван от алтернативното ми аз от бъдещето. На огромен каменен трон седеше Мика. Дебели, черни вериги минаваха през кръста, врата, ръцете и краката му. Погледът му бе все така искрящ и непоклатим. На страничната облегалка, където бе вързана дясната му ръка, седеше жена, която бях виждал и преди, но не мога да се сетя от къде. Държеше кичур от косата на Мика и си играеше с него, като леко го подръпваше, за да го накара да направи гримаса. Бъдещото аз се изправи бавно и халюцинацията се разми. Главата ми се замая още повече. Сенките доста помогнаха на дезориентирането ми, като се поклащаха опияняващо. Застанах на едно коляно на земята, мислех, че така ще прогоня замайването. Еми не се получи. Очите ми започнаха да натежават, съзнанието ми да отлита, когато видях в тъмното да проблясват ледени очи. Слабите ръце на Мика ме дръпнаха за кръста, а главата ми се озова в скута му.
   -Той е с мен.
   След тези думи, сенките се раздвижиха и започанаха бавно да образуват силуети. Това ми бе достатъчно, за да повърна на пода, поне не е върху Мика.
   -Гадост! Виж какво направи, драйфана уста! -изпищя женски глас.
   Обърнах глава, околу мен се бяха скупчили група войни, до един облечени в черни брони. Притежателката на гласа беше средно високо момиче с виолетова на цвят коса.
   -Тихо, Маки! Идва Вилаялет. -заповяда едно момче малко по-ниско от нея, което дъреже малък кинжал със сива дръжка, напълно еднаква с косата му.
   Погледа ми започна да се прояснява, за това се насилих да погледна към лицето на момчето.
   -Хубав е... -измрънках, така, че никой освен мен и момчето над мен да не чуе.
   Веднага усетих ръцете на Мика да се стягат върху гърдите ми, сякаш за да ми напомни, че и той е тук.
-Казах ви да ми викате Вая. -засмя се едно чернокосо момиче, което тъкмо се бе появило от мрака.
   Надвеси се над нас и ми се умихна лъчезарно. Протегна ръка, а аз поех веднага. По някаква причина очаквах момичето да се разпадне на купчина мрак, но това не се случи.
   -Аз съм Вая, както вече разбра, водачка на сенкопойците. -тя махна с ръка към войниците събрани зад нея. -А това са сенкопойците.
   Момчето и момичето от преди малко се откъснаха от тълпата и дойдоха при нас.
   -Ти ли си Ед? -попита момичето, като килна глава настрани.
   Кимнах, след което веднага усетих сякаш нокти се впиват в съзнанието ми. Разровиха паметта ми и извадиха наяве случката в стаята на Мика.
   -Наистина си го направил?! -изписка момчето, явно той бе проникнал в съзнанието ми.
   -Имаш късмет, че си сладък. -измърка Маки и прокара розовия си маникюр по бузата ми, като леко ме одраска. -Защото иначе щях да ти размажа физиономията.
   -Стига, Маки. -помоли Мика.
   За моя изненада гласът му трепереше. Дали той им е казал? И защо?
   -Не ни е казал той. -изтъкна отегчено момчето, чието име все още не знаех.
   След това изречение останах вцепенен. Тоя мисли ли чете? Това си е страшничко. Забелязах, че другите вече са се разотишли, сякаш за да ни оставят на саме.
   -След като дойде тук разплакан, Елияд провери съзнанието му.  Не е редно да се държиш така. -каза с равен тон едно момиче докато се приближаваше към нас.
   Кървавочервената й коса се спускаше на ефирни къдрици по облечениете й в черно рамене.
   -Между другото се казвам Донатела.

~Ко стаа хора! Пак съм тук💙 Надявам се главата да ви хареса🤟 Трябват ми интерсени имена за бъдещи герои. Ще бъда много благодарна ако някой ми предложи на ЛС~ Благодаря предварително💙