When angel loves /rewriting/

Questions???

   Изпратихме момичетата до залата и тръгнахме към нашата, за да оставим картата. Всичко това, което се случи сега е заради Наруми. Искаше ми се направо да прегърна тая надменна кучка! За първи път женската злоба да помогне за нещо... Протегнах се и стиснах ръката на Мика в своята, което го накара подскочи. Той се обърна, усмихна ми се и стисна моята ръка.
   -Ще им кажем ли? -спрях на едно място, загледан в спокойното му лице.
-Не мисля, че трябва да бързаме. А и.... като те гледам така, май искаш да ми кажеш нещо?
Как може да е толкова точен?! Понякога е даже плашещо. Кимнах, но предпочетох да влезем в залата преди да го разпитам. Отворих вратата и го пуснах да мине първи. Бях се приготвил за сблъсък със самодоволната Наруми, обаче такъв не последва. Залата беше напълно празна.
-Хъм, май си отишли в трапезарията.. -измънка си Мика, докато вадеше часовника си.
Добре, сега ще му задам всички въпроси, които не зададох през тези 2 седмици от идването ми.
-Може ли да те попитам нещо?
-Не знам, ще боли ли?
Отново този сърказъм, понякога даже се дразня, макар да ми е трудно да му се сърдя. Седнах на скамейката, а той последва примера ми. Вторачи искрящо сините си очи в мен, знак да започна с безкрайните си, и може би досадни за него въпроси.
-Този белег с меча.... Родилен ли е? -това беше въпроса, който исках да задам още когато се сблъскахме с полковника, но бях прекалено ошашкан от случката.
Мика дръпна леко панталона си, явно за да покаже белега, но аз видях само слабото и прекалено оформеното му тяло. Насилих се да погледна към белега. Беше абсолютно копие на моя.
-Родилен е. Щях да помня ако са ме жигосали.
-Спри с тоя гаден хумор. -погледнах ядно- Втория ми въпрос е, защо не ни наказаха, когато преобърнахме полковника?
Мика се замисли за момент, явно и той не можеше да ми даде точен отговор.
-Ами предполагам, че Шизуй е нямала време да се занимава с нас... Сигурно ще ни извика след церемонията. -каза, въпреки, че продължаваше да си мисли нещо и то много вглъбено.
Сега е ред на най-важния ми въпрос, които бях премислял в продължение на няколко безсънни нощи. Не, че вярвах Мика да ми даде отговор, но нямаше как да се надявам на нещо по-добро.
-Ами, не вярвам да разбереш, но.... Преди да дойда тук, получавах нещо като... Приливи? Силина болка на вълни. И единственият начин да я спреш е самонараняване. Когато дойдох тук, всичко спря. -довърших и зачаках отговор.
   Той подръпна ръкава си, като гледаше да покрие даже и дланите си. Не, че не ми беше любопитно защо винаги носи дълги блузи, но сметнах за прекалено нахално да го питам сега.
   -Всички ангели, та даже и демоните получават такива, когато подтискат силата си. Включително Лей, Рин, Наруми, Кени—
   -И ти? -прекъснах го аз.
   -Не, аз не съм получавал изблици, понеже съм тук от отдавна и можех да ползвам силите си. Други въпроси?
   Хъм, бърза да смени темата, стори ми се малко необичайно, но какво пък.
   -Този лед от преди малко, контролираш ли го?
   Той протегна ръка с дланта нагоре, мислех, че е някакъв жест, преди от нея да изскочи малка ледена фигурка.
   -Уча се от много време и бих казал, че контролът ми е доста добър. Все пак тренирам тази сила от около 6 години... или може би 5? Пък и трябваше да се науча бързо, понеже ордена ме мразеше още повече тогава...
   Мика повдигна ръка и фигурката се пръсна на дребни снежинки. Тъга се настани удобно в сърцето ми. Не мога да кажа, че и моят живот си беше цвете преди да дойда тук, но при Мика си беше пълна шега от страна на съдбата. Най-щастливите дни от детството ми, бяха заедно с Ейлин и момичетата. Макар да не бяхме кръвно семейство, те винаги са били до мен. Дори когато бях на дъното и мислех, че нищо не си заслужава, имаше кой да ми каже да продължавам напред. Дали Мика е имал нещо такова?
   -Мика.... Кой беше до теб през цялото това време? -попитах дискретно.
   Пръстите му стиснаха пейката, явно сдържайки емоцийте му.
   -В началото бях напълно сам. -усмивката с която ги поднесе, изобщо не подхождаха на тези думи.
   Не знам за него, но на мен ми идваше да се разплача. Наведох се внимателно към него, за да го прегърна, но той ме прекъсна:
   -Всичко е наред! Добре съм.
   Лъжа, изричана толкова пъти, че е станала машинална. Зачудих се от къде ли се е зародил страха му от смърта, обаче се страхувах да попитам. Личеше си, че миналото му влияе зле. Реших да бъда оптимиста и да разсея темата.
   -Е тогава, ще отидем ли при другите?
   Той кимна, лепвайки една усмивка, която ме накара да се закълна, че ще водим отново целия разговор. И ще го накарам да каже всичко за миналото си и да го забрави. Но нямаше да е сега. Особенно когато ми предстоеше церемонията, която ще реши живота и на двама ни.