When angel loves /rewriting/

*•*

Намирахме се на огромен балкон, по който имаше разпиляни канапета, масички за кафе, възглавници и разни столчета. Под него се намираше морето от книги. Красиво стълбище се извиваше от двете страни на балкона към безкраен лабиринт от ниски, но невероятно много на брой, дървени лавици. Вдишах така любимият си аромат на стари книги и мастило. Може да ви се вижда странно, но на мен ми харесва как миришат библиотеките. Покрай нас мина дребна, едра женица с кръгли очилца, бутаща количка натоварена до горе с книги. Помахах мило, но не получих същото в замяна. Хвърли ми гаден поглед по който прочетох посланието й 'Измет безполезна'. Само дето не ми изсъска със змийския си език. Единственото което ме разочарова е, че библиотеката беше почти празна. Имаше двама сенкопойци на едно от канапетата, едно момиче до една от масичките и още 10 човека пръснати между лавиците. Мика пристъпи бавно напред и заслиза по едното стълбище. Без да чакам много го последвах, никак не ми се искаше да се загубя в библиотеката и да умра от липса на слънчева светлина. Куними и Кейси тръгнаха по другото стълбище, като не пропуснаха да посочат Мика и да ми намигнат, за да ме засрамят още повече. Дребосъкът явно знаеше къде отива, вървеше доста целеустремено, без да се поколебае и за миг.
-Явно знаеш къде да търсиш? -попитах уклончливо и внимателно.
Все пак не искам да заместя Наруми като обект на гнева му.
-Прекарвам почти цялото си време преди мисии тук. -обясни ми отнесено.
Кимнах, макар, че той нямаше как да ме види.
-Мисля първо да намерим картата на Лей, а после някоя книга която да ти помогне за утре.
Продължих да го следвам към най-вътрешната част на библиотеката. Навряхме се в нещо като отделен кът, по запустял и от самата библиотека. Бяхме като затворени между три наблъскани до пръсване лавици с карти и свитъци. Докато оглеждах наоколо, даже не забелязах опитите на дребния Мика да стигне една от картите на най-горния рафт. Подакачаше и ръчкаше като някое три годишно. Смехът ми се изплъзна между зъбите и огласи може би цялата библиотека.
-Много ти е весело, а? -каза той и завъртя очи.
Можех да стоя и да го гледам цял ден как се мъчи, но свитъците в бамбукови кутий се клатеха заплашително.
-Искаш ли аз да я сваля? Ще си събориш нещо на главата. -казах докато вече вървях към него.
Застанах точно зад него и се протегнах да взема картата, но той не беше на същото мнение.
-Мога и сам!
Подскочи и дръпна картата, като разклати цялата лавица из основи. Кутийте започнаха да падат една по една. Хванах го през кръста и се претъркулихме заедно назад, дълеч от лавината от стари свитъци. Бях се упрял на съседната лавица, още държейки стреснато Мика в ръцете си. Сега, когато беше толкова близо до мен и можех да усетя нежният хлад, който лъхаше от него, ми дойде само едно на ум:
-Защо ме избягваш цяла седмица?
Той не отговори веднага. Пробва да се отскубне, но го дръпнах и прегърнах още по-силно. Усетих как цялото му тяло се напрегна.
-Не те избягвам. -отсече той.
Най-тъпо беше да отрече. Трябваше просто да си скалъпи някаква лъжа за отговорностите и да го пусна, но сега вече нещата не можеха да останат така.
-Да не е защото те целунах? Защото ти казах какво чувствам към теб? Ако е за това, обещавам да крия чувствата си, да не мисля за теб по този начин, но няма да мога да ги залича. -усетих, че тонът ми се повишава- Ако така ще сме си както преди ще се откажа от—
Той потръпна в ръцете ми, което ме накара моментално да спра каквото си бях наумил.
-Не е това...
Гласът му беше толкова тих, че едва разбрах какво ми е казал.
-Можеш да ми кажеш всичко, ще те изслушам.
-Страхувам се! Страхувам се от това да се влюбя! Не съм готов да остана сам отново.
За първи път през целия си живот, аз нямах какво да кажа. Бил е наранен преди, притъпил е чувствата си, за да не бъде отхвърлен. Лъжливо чувство за вина се разля гнусно из цялото ми тяло, замъглявайки разума и сетивата ми. Остана да следвам само сърцето си.
-Хей Мика. Ще се обърнеш ли за малко?
Той се извърна плахо, а аз веднага се вкопчих в меките му устни. Стиснах ръце му и го придърпах още по-близо до себе си. Този път не потърсих достъп, за да не го уплаша, изненадващо той сам ми го осигури. Усмихнах се и облизах небцето му нежно. Тази толкова желана целувка, примесена с тези още по-свидни думи, имах чувството, че ще се разтопя.
-Обичай ме повече от колкото си обичал онова копеле. -прошепнах до устните му.
   Беше по-скоро молба, от колкото заповед.
Той сведе поглед надолу, вероятно за да скрие толкова болезнените за него чувства.
-Д-дори да го направя... Ти няма да си готов да ми дадеш същото, нали?
Вдигнах брадичката му бавно, за да ме погледне и го целунах по челото.
-Не, няма да ти дам същото...
Една от сълзите му се стече, наведох се малко напред и леко близнах ухото му, след което прошепнах:
-Ще ти дам много повече.
Докато просто седяхме и се гледахме с недоумение, прекалено късно чухме стъпките, завиваши зад равтовете. Право към нас.
-Хей, ние сме гото— започна Кейси, но остана вцепенена от гледката пред себе си.
Бързо се разделихме, макар все още да не бях готов да пусна Мика от прегръдката си и го задържах при мен. Куними се усмихна и заръкопляска, което накара Мика да скрие лице в гърдите ми. Книгите на Кейси се изхлузиха от ръцете й, докато мърмореше нещо от сорта 'Това беше бързо'.
-Знаех си! Да вървим да кажем на другите!
Те побягнаха, но нещо ги спря. От ръката на Мика тръгна дебела поледица, която замрази глезените на двете момичета и ги остави неподвижни. Аз също се бях вцепенил, но не бях замръзнал. От него лъхаше студ на вълни. Сложих бавно ръката си на гърба му, сякаш за да го предпазя.
-Не казвайте на никого, дори на момичетата, моля ви. -помоли се той, а ледената искрица в очите му просветна.
-З-защо? -успя да попита Кейси.
-Н-ние сме... -нямаше сила да довърши, сълзите му капеха бавно по състарения килим. Обърна се напълно към мен и се сгуши в дрехите ми, като уплашено животинче. Обгърнах го нежно с ръцете си.
-Парабатаи. -довърших аз.
Тишината обтегна ситуацията още повече. Кейси падна на колене до нас и сложи ръце на моето рамо и това на Мика.
-Всичко ще е наред, няма да кажем на никого. Нали Куними? -хвърли заповеднически поглед на приятелката си, а тя кимна.
Двамата с Мика се изправихме и огледахме щетите, които бяхме нанесли. Ледът не изглеждаше все едно ще се стопи скоро, за това просто подредихме свитъците. Все още нямах достатъчно кураж да го попитам от къде са тези сили, но поне сега е само и единствено мой.