When angel loves /rewriting/

16.

Следващата сцена беше с такава бързина, че обикновен човек не би успял да я засече. Щеше да види само размазване на фона и после падналия по задник полковник. В един момент нещо просто се случи. Гнева ми ескалира, по някаква причина усещах и този на Мика. Изправих се и оставих тялото ми само да ме води. За стотни от секунада, Мика беше приклекнал да подкоси полковника, а аз го съборих с един юмрук право в десетката. Бяхме напълно синхрозизирани, сякаш неговата аура беше преминала през мен, а моята през него. Почувствах се страхотно. Засякох обараза си в един сребърен поднос, първо не повярвах че съм аз. Лицето ми бе същото, но очите ми бяха ярко червени. И имам предвид целите. Обърнах се към съучастника ми, неговите бяха изцяло ярко сини. Почувствах пареща болка на бедрото си, където трябва да е белегът ми. Болката ме накара да се опомня. Паднах на едно коляно и притиснах мястото, а болката продължаваше да се засилва. Хвърлих кос поглед към Мика, беше упрял гръб на стената и притискаше областта от страни на таза. Да не е някакво извратено съвпадение? Всички бяха прекалено шокорани за да помогнат на когото и да е, дори на тупналия полковник. След минута паренето започна да отшумява.
   -Т-те са... -заекна Наруми.
   -Парабатаи... -довърши Рин.
   -Парабатаи ли? -изкряка някой от зад.
Какво по дяволите значи това?Шушуканията заваляха, а аз се изправих и погледнах прогорената дупка в панталона ми, точно на белега. Мика дойде до мен и я погледна.
   -Б-боже... -изскимтя той.
Погледнах мястото където той се държеше. Невъзможно...
   -Този белег... -преглътнах аз.
Преди да успея да изроня останалото, полковника се довлачи до нас с недоволната си физиономия.
   -Тук става все по-интересно. -усмихна се нагло той.
Мика грабна ръката ми и свъси вежди срещу генерала.
   -Той ще се справи!
Задърпа ме между тълпата и излязохме от трапезарията.
   -Хей! Ама аз още не съм ял!
   -Млъкни! -скастри ме Мика.
Малко се стреснах от грубият му отговор, но като че ли заради височината му, не ми повлия за дълго. Влязохме право в стаята му.
-Ъм... Какво..... -започнах аз, но постепенно се отказах.
Просто седнах на леглото и го гледах как дребосъкът крачи нервно напред-назад.
-Това е лошо, много, много лошо. -мрънкаше Мика.
-Какво изобщо значи парабатай? -задатох така желания въпрос.
-Това е когато двама ангели или в нашия случай, нефилими, са родени един за друг.
Облещих се. Не ми звучи толкова зле. Даже мога да кажа, че ми се искаше да скоча и да го целуна.
-И какво му е лошото?
Гласа на Мика се промени почти до хлипове, макар и да не разбрах защо.
-Ти не разбираш! Да имаш парабатай, значи да защитаваш и да подкрепяш някого завинаги, но нямаш право да се влюбиш в него. Това е голяма отговорност! Пък и сега е съвсем задължително— Мика продълажаваше да говори, но мозъка ми мислеше по друг въпрос.
Не мога да го имам.. Ама какво?! Това ми дойде като шамар с мокър парцал. Значи... аз нямам право да кажа на Мика, че го харесвам? Не. Мога да кажа, но не може да сме заедно. Ръцете ми започнаха да треперят, а дланите ми да се потят.
-Дръж. -вдигнах глава към Мика, който ми подаваше чиния. -Ако си гладен няма да издържиш тренировката.
Поех чинията, а той седна до мен и се залови със своята храна. Естествено порцията му бе почти три пъти по-малка от моята. Мери си калорийте като някоя колежанка. Нахранихме се тихо и тръгнахме към залата, където трябваше да ни чака Кени. Седеше в средата на стаята и почистваше някакви четки. Естествено не знаех за какво се използват.
-Здравей, Ед! Чиби-чан! -усмихна се русокоското.
   -Здравей! -поздравих аз, а Мика само помаха.
Все още ми изглеждаше напрегнат, но няма какво да направя по въпроса. А дали? Стиснах ръката му и сякаш нещата, които исках да кажа се предадоха през ръката ми към неговата.
-Трябва да се успокойш.
   -Д-добре съм.
Пуснах ръката му и си хвърлихме кос поглед. И двамата не знаехме какво се случи, но сякаш не ни се струваше странно.
   -Мика, вземи Ед в задната стая да ти помогне с подготовката.
Мика кимна и ме дръпна в дъното на залата, точно до мишената по която бях стрелял сутринта. Защо не забелязах, че е имало врата? Стаята не беше особенно голяма, имаше два големи гардероба и три закачалки набутани до пръсване с екипировка и разни костюми. Мика се завря в тях и след миг ми подаде нещо което.... ако ви кажа, че прилича на каишка, няма да сгреша. Беше като колан от кожа, покрит със сини бездушни камъни. В двата края на колана имаше един по-малък колан, колкото за врата на някого, и един по-голям, бих казал за кръста.
-Знаеш как да го сложиш нали? -усмихна ми се той.
-Ъм, мисля че да, но за какво ти е?
-Ще ти обясня когато ми го сложиш.
Съблече тениската си, като така ме остави прикован на място околу минута. Тялото му беше слабо, но изваяно и лишено от излишна мазнина. Седна точно пред мен, без да обръща внимание на вперения ми поглед. Никак обаче не ми се хареса да слагам тези неща по-него. Щяха да наранят гладката му кожа и тези.... Белези. Докоснах ги съвсем леко, за да не ме усети.
   -Сигурен ли си, че трябва да ти слагам това нещо? -отново се поколебах.
   -Ако оскам да се справя, ще трябва. -прати ми мила усмивка, която накара сърцето ми да прескочи един удър.
Все пак поставих това нещо върху него, като гледах да не го стягам много, за да не му прилошее. Когато всичките каишки се затегнаха и камъните светнаха, сякаш се напълниха с живот. Подскочих назад, изглеждаше все едно в тях се въртяха малки, синкави души.
   -Какво по дяволите?!
   -Вътре се съхранява силата ми в момента. Ще ми помогне да я използвам по най-разумния начин.
Това взе да ме притеснява все повече. Аз се наплаших, нищо, че дори не знаех какво следва. Притеснявах се за него.
-Да вървим. -подкани ме Мика, като дори не си направи труда да облече тениска.