When angel loves /rewriting/

faight

   Не, че ми казаха кои са децата от историята, но никак не съм толкова глупав и несъобразителен. В историята става дума за двама нефилими, аз и Мика. Освен ако няма други двама, за които не съм чул. Аз не си спомням да съм бил отвличан, но не си спомням и да съм живял някъде другаде освен при Ейлин. Мика е тук от много отдавна, най-вероятно той е бил отвлечен и измъчван от демоните. Сърцето ми се сви, когато очите ми се приковаха към дребната му фигура. Съдържанието на стомаха ми взе да се преобръща. Но не беше от това, че е бил отвлечен само защото родът му не е бил заможен. Отвратих се от себе си. Отвратих се от това, че една малка част от мен се зарадва на факта, че съм се оттървал. Погледът ми не се откъсваше от Мика. Искаше ми се да отида да му се извиня, да се моля да ми прости. Ами онези белези? Тези изроди са причинили това на малко дете? Цялото ми лице се загря от гнева, който напираше от всяка клетка на кожата ми. Ще ги изтребя, всичките до един. Дори да трябва да го направя с голи ръце. Заради цялата тази шибана война и всичката омраза не познавам истинските си родители. Мика е белязан завинаги от миналото си, макар да носи блестящята си усмивка винаги. Дали родителите му го търсят? Ще го вземат ли от мен? Гаденето ми никак не отминаваше с тези глупави въпроси, които по някаква причина ме плашеха до смърт.
   -Ед?
   -Добре ли си? -довърши Елияд.
   Супер, довършват си изреченията. В главата ми изникна болезнен и вече далечен спомен, който се надявам да забавя. Двете ми 'сестри', довършващи шибаните си изречения. Нямах възможност да дам отговора си, понеже Мика и Донатела се размърдаха на столовете си. Маки и Елияд тръгнаха натам, явно нямах друг избор, освен да ги последвам. Донатела гледаше Мика задоволено, което никак не ме устройваше. Сякаш дебела котка гледа малко канарче.
   -Този път ме затрудни, Микаел Арчерън, но следващият път ще те размажа безмилостно. -изръмжа през зъби Донатела.
   'Арчерън'. Фамилията на Мика. Красива е и му отива, както всичко останало по него. Мразя се. Винаги съм искал да разбера своята истинска фамилия. Това щеше да е една огромна стъпка напред в откриването на родителите ми. Но, такъв късмет не ми се падна. Изскочих от въображаемия си свят и се върнах на двамата 'дуелисти'.
   -Чакам го с нетърпение, Донатела Дилоело. -отвърна хладнокръвно той.
   Не знам кое ме дразни повече, нейната надменност или неговото хладнокръвие. И двете бяха трудно постижими за мен.
   -Браво Донаа! -изписка Маки и скочи на врата й. -Но ми се струва, че вече ти отнема повече време да се справиш с Каел.
   Невинният тон с който го изрече, изобщо не отиваше на последвалият го гняв от страна на Донатела. След като се покараха малко, а ние момчетата се възхищавахме на женската злоба, хищната змия обърна вниманието си към мен.
   -Е, ще се пробваш ли, зеленияк? -кофти прякора накара съзнанието ми да се изключи, а на негово място дойде 'fuck it up' програмата за спешни случаи.
   -Не знам, мама ми е казала да помагам на стариците, а не да се заяждам с тях.
   За момент в залата настана пълна тишина, замлъкнаха включително и другите сенкопойци, които просто си тренираха. Звънливият смях на Мика огласи залата, последван от този на останалите.
   -Единственото, което харесвам в теб е самочувствието ти. Останалата част от теб е боклук в лъскава опаковка. -усмихна ми се надменно тя. -Просто седни и да те видим какво можеш.
   Тя ми посочи стола, който Мика току-що освободи. Той мина сковано отстрани до Елияд и дори не ме погледна.
   -Попринцип трябва да ти разясня правилата, но не ми се занимава с теб. Елияд! -тя щракна с пръти, като на иконом и момчето се появи стрснато до мен.
   -Трябва да изградиш колкото можеш по-силна стена в съзнанието си и да я браниш, докато Донатела се опитва да проникне. Играта приключва когато успее.
   -Ако успее... -изкиска се Маки.
   И аз се засмях, макар Елияд да изглеждаше уплашен. Усетих някакъв гъдел по цялото си тяло, а после изникна съобщение от Мика по връзката ни:
-Внимавай.
   -Значи вече не ми се сърдиш?? -попитах, като не успях да скрия надеждата в гласа си.
-Не казах това...
   -Стига де, Мика! Колко дълго смяташ да ми се сърдиш за такава дреболия? -попитах, като гледах да изпратя и мънкането си.
-Значи е дреболия?! Това да не принуждаваш да правя нещо което не искам за теб е дреболия?! Аз не съм играчка! Ако не смятате да отговорите на чувствата ми просто ме оставете.
   Вие? Той говори в множествено число? Сравнява ме с онзи олигофрен...
-Мика, ако ми дадеш шанс, ще ти докажа, колко повече те ценя от онзи идиот. Няма да му позволя да те доближи...
   -Ед, стига.
   -Мика, аз—
   -Не ми е до това сега. Просто внимавай.
   -Ей любовнико? Какво ще кажеш, следващия път да разиграете драмичката си на глас? Маки и Вая обожават скандали. -погледът на Донатела беше надменен, но изобщо не можеше да се сравни с усмивката й.
   -Как разбра какво говорим?! -изписках.
   -Ами не знаех, но ето, че ти потвърди теорията ми.
   Лицето ми се загря, дали от гняв или срам... Мика още малко щеше да припадне от притеснение.
   -Мисля, че ще е по-добре да продължите разговора си после. На тъмно. Само двамата. -засмя се тя.
   -А какво ако те разгромя сега, а после си легнеш в стаята. На тъмно. Сам сама. -подхвърлих иронично.
   -Да започваме тогава. -подкани ме тя.
   Затворих очи и се пренесох на мястото между съзнанията. Веднага пред себе си мярнах мост, по който се задаваше гнусна черна ръка с още по-гнусни нокти на нея. Бързо изградих импровизирана стена от черен диамант, когато ноктите стигнаха края на моста.