Guilty without Fault (bxb)

43

Сряда - средата на седмицата... Станах от леглото с нежелание и се оправих за училище. Този път брат ми беше станал рано и беше направил закуска.

-Добро утро, Нат! Как спа? - попита с усмивка, докато намазваше още една филия с пастет (пастеет~).

-Зле, все пак отивам на училище... - измрънках и изядох набързо една филия.

-Късмет на училище! - изпрати ме брат ми и след това се върна вкъщи, защото имаше още около половин час до започване на смяната му.

И да, късмета му ще ми е нужен... Особено щом видях Уил да се подпира на едно дърво близо до нас. Оглеждаше се насам-натам, а аз сложих качулката си преди да ме е видял.

Deadnat6
Уил е тук

Изпратено: 07:23

Видяно: 07:25

Danny68
Отиди в училище
и ме чакай там!
Не говори с него!

Deadnat6
Добре

Прибрах телефона в джоба си, забързах ход и продължих напред, като придърпах качулката, за да прикрие повече от лицето ми.

Щом го отминах се успокоих малко и забавих крачка.

-Хей Нат! - усетих ръка на рамото си и гласа на Уил... Срядата ми е без късмет...

-Да? - обърнах се към него.

-Виждал ли си Дани? Мислех, че отивате заедно на училище? - попита с усмивка... Пресилена усмивка.

-Тръгнах преди него. - отговорих кратко.

-Искаш ли да го изчакаме заедно? - все още не сваляше ръката си от рамото ми или онази усмивка от лицето си.

-Не, аз ще тръгвам. - направих опит да тръгна, но захвата на рамото ми се затегна, така че беше невъзможно.

-О, настоявам! - усмивката му изглеждаше някак зловеща...

-Някой друг път... - опитах се да избутам ръката му от рамото си, но вместо това той хвана и двете ми рамена.

-Остави го! - чух гласа на Дàниел.

Секунда по-късно Уил ме пусна и залитна на някъде. Дàниел го беше изблъскал.

-Добре ли си? - попита притеснено и ме прегърна силно.

-Нищо ми няма, да тръгваме... - измърморих, а в отговор получих кимване.

-Не го доближавайки повече! - той изсъска на Уил след това ме хвана за китката и тръгна забързано към училище.

Щом вече влязохме в сградата той ме пусна. Отдъхнах си.

-Нат, сигурен ли си, че си добре? Той не те нарани, нали? - попита Дани отново, докато вървяхме към класната стая.

-Казах ти, добре съм! Не се тревожи! - не е нужно да споменавам, че вече става досаден.

-Как очакваш да не се тревожа за теб? Не знам какво бих направил, ако онзи тъпанар те беше наранил... - в гласа му се усещаше злоба и загриженост.

-Но съм добре, така че се успокой. - вървяхме в тишина, а аз се загледах в пода.

Стигнахме стаята и отворихме вратата. Както всяка сутрин - ние бяхме първи.

Е, това не ме изненада. Повече ме изненадаха снимките, на които аз и Дàниел се целувахме, залепени навсякъде!

___________________________

Мда... Не знам какво правя с живота си...

Дøвũждąнë~