SOLD (Erotic & Love) 🔞

Chapter 7 // Fear.

- Моля те, остани при мен. - прошепнаха жално устните ми, а дъхът му отново се удряше в лицето ми.

Не исках отново аз да бъда слабата, да прощавам грешки, които той беше допуснал. Поредният изблик на ревност, който отнасях като нож в сърцето си. Грубото му отношение, което се отприщваше в най-лошите моменти ме сриваше тотално. Колкото и да се опитвах да опозная човека зад маската, той се скриваше зад грубостта си. Нямаше как да пробия стените, изградени с години.

- Кара, умолявам те. - прошепна отново, долепяйки длан до лицето ми.

Допира му предизвика в мен, силна вълна на облекчение и нежност. Ръката му трепереше върху лицето ми, бояща се да не ме нарани по някакъв начин. Очите му забити в моите, излъчваха тъга и страх. Боеше се, че можех да си тръгна. Можех да со тръгна не от тук, а от живота му.

Затворих очите си и с всяка клетка от тялото си вдишах общия въздух, който дишахме и двамата в онзи момент. Тялото ми се изпълни с хлад. Усещах как сърцето ми бе готово да експлодира в гърдите ми. Тялото му беше прекалено близо до моето.

- Може ли да се отдръпнеш? - зададох възможно най-глупавия въпрос и забелязах малката усмивка, появила се върху лицето му.

- Стига да останеш, бих направил всичко друго. - прибра ръцете си до тялото, отстъпвайки крачка назад. - Така по-добре ли е? - попита с лека нотка присмех в гласа си.

- Дейвид, тръгвам си. - заплаших с раздразнение, хващайки металната топка на вратата.

- Не, не, добре! - пръстите му се обвиха около китката ми, придърпвайки ръката ми към себе си. - Отиваме на обяд и после Дерек ще те прибере вкъщи. - бавно вплете пръстите си в моите, очаквайки и аз да сторя същото.

- Може ли да не се прибирам веднага? Скучно ми е там, вече започнах и сама да си говоря. - измрънках, тръшкайки се като малко дете. - Моля те, ще съм тиха и няма да усетиш, че съм тук. - помолих още по-усърдно.

- Аз нямам проблем с това. - весел смях се прокрадна от устните му. - Ако зависеше от мен, би стояла и цял ден. - взе си сакото от закачалката и ме придърпа след себе си, като подаде някакъв плик на Ребека.

Тя ми кимна съвсем леко и се върна на мястото си зад черното бюро, като ми се усмихна по най-милия начин. Отвърнах и, но походката на Дейвид беше прекалено бърза и сякаш нямаше търпение да се махне от сградата. Буквално тичах след него и на ум се радвах, че си бях обула маратонки.