Лорд Мистерия

- Пролог -

Вечерта настъпи по-рано в града и всички улички потънаха в мрак за няколко секунди, преди да се включат лампите и да ги осветят. Тъмните облаци покриха небето и скриха луната и звездите, които за пореден път се показаха, за да озарят земята. Но този път не извадиха късмет.

Дъждът започна леко и постепенно се усили, като затропа по асфалта и покривите на къщите. Много скоро наоколо се появиха малки рекички, които започнаха да се стичат надолу към по-ниския район. След толкова жеги, земята най-после щеше да се поразхлади малко, въпреки че бе лято.

Хората се скриха по домовете си, някои с чадъри, други без, а животните притичваха по улиците, за да си намерят сухо и защитено място. Една лястовица прелетя над най-осветената крайгорска улица и се спусна към дървото, надолу по нея.

Лабораторията стоеше гордо на мястото си, а оградата блестеше в обичайната си ослепителна светлина. Озаряваше околността и отново дразнеше своите съседи. Лампите по къщите светеха, но една от тях стоеше тъмна, макар да падаше лилавата светлина върху нея.

По средата на улицата точно срещу къщата стоеше една фигура с широк чадър, който бе украсен с различни символи. Под него се виждаше бяло наметало, подгизнало по краищата от дъжда, но човекът отказваше да помръдне. На главата си носеше голяма шапка с тъмносиня лента, а върху нея стоеше светлосиня роза. Лицето на непознатия не се виждаше. Ръката му стискаше дръжката на чадъра, а капките се стичаха по него и падаха встрани. Макар очите му да не се виждаха, погледът му със сигурност беше насочен към прозореца, който проблясна на светкавицата, която се появи назад в далечината.

След малко фигурата се обърна и се извъртя към лабораторията, като светлината огря долната част от лицето ѝ. Стиснатите зъби се скриха в лека усмивка, която се скри веднага след това. Човекът продължи в противоположната посока на къщата, като закрачи бавно по пътя. Ботушът прескочи една локва, вече намокрен по върха. Наметалото го закри, но се показа другият, който последва примера. Краката на фигурата потрепериха на студа, но продължиха напред. Трябваше да се отбие до едно място преди да намери този, когото търсеше.

Надолу по улицата нямаше нищо интересно освен къщи, а по пътя не се мяркаха нито хора, нито коли. Той вървеше по средата без да се притеснява от това, че може да го прегазят. Бялото наметало се развя на вятъра и се намокри още повече, като крайщата вече подгизваха. Още малко и щеше да достигне целта си.

Отдалеч се различи още един чадър с подобни символи на фигурата, но човекът под него беше доста по-висок. Лилавото палто се спускаше надолу по тялото напълно сухо, а дългата коса на мъжа се развя и тя на вятъра. Скоро двамата щяха да се срещнат, но още не подозираха за това.

Тази среща щеше да промени всичко до сега.

Остават още няколко крачки. Още малко. Една.

Очите им се срещнаха и времето сякаш спря за миг. Реакциите, които се прочетоха, бяха страх и омраза. Дали двамата се познаваха?

Обърнаха се веднага един срещу друг. Мъжът вдигна чадъра си назад и огледа наметалото на събеседника си, спирайки на тъмносините очи, а те го гледаха в неговите зелени. Нямаше как да ги сбърка и мъжът бе сигурен в това.

- Ето, че отново се срещаме! - проговори пръв този с бялото наметало. - Марик Лавендър!

Цветът на късата коса на фигурата пред заклинателя проблясна в светлосиньо, когато той вдигна чадъра си по-високо, така че светлината от лампите да огрее хубаво лицето.

- Как е възможно... Да си жив?! - ръката на Марик не се повдигна. Отказваше да помръдне, а заклинанието само преминаваше през ума му, без да го изрича.

- Дойдох за някого, но... - очите на фигурата станаха по-мрачни. - Ако си направил нещо на сестра ми, аз ще те убия без да обърквам заклинанието, както направи ти преди две години.

Той се обърна и направи крачка напред, за да продължи по улицата. Марик стоеше като закован на мястото си и гледаше как фигурата изчезва в мрака. Как беше възможно да е допуснал такава грешка? И сега го оставяше да си отиде. Името му създаде буца в гърлото, но той успя да го изрече. Изкрещя го преди бялото наметало да изчезне напълно в тъмнината...

- Лука Волтлър!