Лорд Мистерия

- Глава 9 -

Времето напредваше, тиктакането на часовника в кухнята се заби в главата ѝ и караше момичето да се напряга още повече. Преплитайки пръстите на ръцете си, се облегна назад към дивана и се съсредоточи върху това да овладее дишането си. Имаше чувството, че притеснението, което се бе разнесло по цялото ѝ тяло, ще я убие. Още един час. Започна да брои секундите, които се пренасяха в минути, а те щяха да допълнят оставащото време.

Оливър трябваше да се появи скоро, но със сигурност и той се притесняваше. Щеше да нахлуе в затвор, надявайки се да не го хванат. Ами ако не успееше да открие килията на Каел? Още по-лошото - той да откаже да тръгне с него? Имаха само няколко мига. Не искаше нищо да се обърква. Трябваше да успеят. На всяка цена.

Отново си пое дълбоко въздух и вдигна ръка към тавана на помещението, като огледа пръстите на ръцете си, които си свиха в юмрук, започвайки да трепери. Изправи се и отиде в тъмния коридор като се приближи до огледалото. Различи само тъмното си отражение застанало пред бялата стена.

" Отърви си от притесненията си сега и запази хладнокръвието си за случая. "

Сянката в огледалото ѝ приличаше на някой друг, не на нея. Дали защото не беше на себе си? Отвърна поглед и се затича по стълбите, като разтвори вратата на стаята си. Пристъпи вътре и се хвана за бюрото, което стоеше пред нея. Погледът ѝ премина през снимките и книгите, спирайки на празната вазичка.

- Розата! - извика, но от устата ѝ се чу само тих стон. Обърна се към широко отворената вратата и се изпари в мрака.

~☆~

Вятърът развя бялото наметало, а човекът се оглеждаше във всички посоки. Листата по клоните шумяха, а слънцето се изравни с хоризонта. Скоро щеше да се стъмни. Поредната нощ, а след това поредният ден. Нищо ново в това, но при тях...

Нещо бе на път да се случи. Да се промени.

Очакваше заклинателят да се върне, но той закъсняваше. Защо се бавеше толкова? Каза, че ще му отнеме няколко секунди. Прокара пръсти през късата си синя коса и я остави да се спусне отново свободно напред.

- Ще вали! - усещайки присъствието му, се обърна с усмивка. - Достатъчно ли добре изглеждам?

- Липсва ти нещо. - заклинателят с лилавата коса показа шапката и я сложи на главата на човека. - Добавих основната част. Пък и стоеше много обикновена.

- Розата? - пръстите я обвиха и докара усмивка на притежателя ѝ. - Така е най-добре. Благодаря!

- Да свършваме по-бързо. - Оливър извади чадъра изпод мантията си. - Каза, че ще вали...

- Помислил си за всичко. Е, хайде! Да не се бавим повече. Някои хора ни очакват.

Заклинателят си сложи качулката и закри лицето си, на което се появи лека усмивка. Приготви се да изрече заклинанието, но се спря и отново погледна събеседника си.

- Когато приключи всичко, се прибери по-рано от нас. Мисля, че трябва да се подготвиш. Направих заклинание, което да те телепортира вътре, щом стигнеш до мястото, за което се разбрахме. Имаш право на един опит.

- Ще тръгна към имението, защото Марик идва точно оттам. Ще го пресрещна. Трябва да подготвя внимателно думите си.

- Успех... Лука Волтлър.

Размениха си последни погледи, преди да продължат по своите посоки, а името остана да се разтвори във въздуха и да изчезне ехото от него. Име, което докарва болка. Нарочно ли Оливър го произнесе?

Облаците покриха небето и първите капки се спуснаха към земята. Ботушът стъпи върху още сухия асфалт и чадърът се разтвори, прикривайки го от дъжда. Проблесна първата светкавица, а след това се разнесе и гърмът, който раздра небето, карайки фигурата с чадъра да потрепне и да се изправи. Сякаш звукът бе минал през целия ѝ гръбначен стълб. Продължи напред и спря, когато видя къщата до себе си.

" Ще се видим отново. "