Лорд Мистерия

- Глава 1 -

Действията от сега се развиват седмица по-рано от Пролога.

~☆~

Уимсклеър наподобяваше повече светъл и приветлив замък, отколкото мрачен и строго пазен затвор, далеч от любопитните хорски очи, скрит навътре в планината и поддържащ от силно заклинание. Огромна градина го обикаляше с различни видове цветя, но всяко от тях принадлежеше само на един цвят.

Залезът оцвети сградата в мек оранжев цвят, примесен с топло розово. Прозорците светеха в различни цветови гами, като удостоверяваше всяка заклинателска фамилия с гордостта, която заслужаваше. А затворниците влизащи там, да видят запоследно своите символи и да започнат да съжаляват, че са съгрешили и опетнили своето име.

Но ако гледката отвън бе прелестна, в подземията беше точно обратното. Коридорите бяха студени и прашни, а килиите мръсни и обрисувани с кървавочервени символи, деактивиращи силите на стоящите вътре. Магията им беше отнета, за да не могат да се измъкнат, а самите затворници бяха длъжни да се чувстват като изцедени.

Представителите на Съда отговаряха за реда в Уимсклеър, като всеки един от тях идваше за месец, грижейки се за делата, които бяха на път да бъдат свършени от него или нея. Пазачите бяха направени от магия, марионетки със свой собствен график. Все пак кой заклинател би се съгласил да седи тук в продължение на години и да се занимава с тези нарушили закона?

Въпреки всички строги мерки, затворниците не бяха много. Всеки от тях беше разпределен на различни места и се отнасяха, според това какво бяха сторили. Отрекли се от името си, оплюли Съда и Старейшините, възпротивили се на правилата или както в случая на един от тях... Разкрил за съществуването им на човек.

Но, разбира се, това не беше единствената присъда. Един от представителите се погрижи да му наложи още няколко като: нахълтане на чужда територия, използване на забранено заклинание (макар останалите членове на Съда да не го бяха засекли), опетняване на семейната репутация и възпротивил се на уважаемия Марик Лавендър и семейството му. Всичко това той бе включил в писмото си и Старейшините го одобриха на мига.

Всичко вървеше в полза на проклетите Лавендър.

Леонард Евъруайт, от друга страна, щеше да остане тук до края на живота си. Леонард Евъруайт ли? Не, не. Сега беше просто Каел Никой Си. Без фамилия, без магия, без съюзник.

Ръцете му бяха оковани с вериги, а дългото бяло наметало беше изтръгнато от раменете му, щом пристъпи в затвора. Костюмът, който носеше от наследяването на брат си Фенрир, вече стоеше омърсен и скъсан на няколко места, а снежно бялата му коса - сива и стърчаща. Дали заради мръсотията тук или загубата от силите му, не беше ясна причината.

Гърбът го наболваше, а вратът му се схвана от седенето в една поза. Подпрян на ледената стена зад него, костите му усещаха студа, но надали щеше да се разболее. Имаше време и за това. Заклинанието, което бе направено, още не го напускаше.

Каел чуваше стъпките на всички в Уимсклеър и разговорите им, които, честно казано, не му се сториха особенно интересни. Знаеше и перфектно какво е времето навън, а и коя част от денонощието е. Все пак силите му на животно не си бяха отишли. А сега живееше и като такова.

Премести поглед на другата страна, макар да не се виждаше нищо в тъмнината с просто око. Но неговите уловиха металните решетки и празните килии срещу него. Скоро щяха да му донесат купичката с лепкавата каша, която да издрънчи на каменния под до него, като винаги половината храна изпадаше извън нея. Каел нямаше да я доближи дори, а заради това изяждаше по един ритник всеки път.

" Само ако нещата се бяха развили по друг начин... " - помисли си той и присви краката си към тялото.

Само ако наистина бяха тръгнали по по-различен начин, сега нямаше да се намира тук. Силаена да не знаеше за Юклиуд от самото начало или изобщо да не се беше доближавала до баща му. Но както винаги трябва да е по-трудният и най-гадният начин. Не му вярваха, то ако не Себастиян и Фенрир, поне баба му, която знаеше каква мръсница беше Силаена. Тя просто му обърна гръб и влезе в имението. Не си направиха труда да го изслушат, да разберат, че точно тази е убила майка му.

" Проклетата Силаена. "

Каел една не се изплю при помислянето на името ѝ. Баща му бе воден като кукла на конци, а те бяха дърпани точно от нея. Лавендър се забавляваха, а със сигурност и сега, когато се отърваха и от него, и от Юклиуд...

" Юклиуд... "

Името ѝ създаде болка в гърдите му и той протегна ръце напред, като прегърна краката си. Стисна зъби и усети нещо топло да се стича по бузите му. Само ако беше жива, това ще му е достатъчно, но нямаше как да разбере. Не знаеше кой бе направил заклинанието, за да я убие, но подозираше, че е Марик. Все пак той с удоволствие ще сложи край на живота на още един Волтлър. Може вече и родителите ѝ да са мъртви.

Единственото, което можеше да направи в момента, беше това... Да се моли.