Move it, asshole!

3.

Изабела и Лео пристигнаха в хотела. Тя реши да отдели време да го разгледа. Сама! Имаше нужда да си подреди мислите.

"Петте крале" не беше изгубил чара си за толкова години и все още беше толкова внушителен. Подът му беше от мрамор, а по тавана имаше кристални полилеи. По стените висяха красиви картини, които допълваха идялно богаташкия вид на хотела. Тук нямаше хора от средния клас, нито просто богаташи. Всички бяха безбожно богати. Изабела смяташе, че Елият е постъпил добре като го е оставил в ръцете на сина си.

Изведнъж един мъж се блъсна в нея. Имаше черна коса, леко пригладена назад, и черни очи. Беше ѝ познат. Сякаш ѝ приличаше на Елият, само че по-млад. Определяше го като добре-изглеждащ. Беше точно неин тип, но не достатъчно, че да го остави да си продължи по пътя.

- Гледай къде ходиш, задник! - извика тя гневно. По това поне си приличаше с баща ѝ - гледаше всеки от високо.

- Внимавай на кой говориш така, кукло! - отвърна той наперено, а Изабела се изсмя истерично. 'Той да внимава с кой да говори!' - помисли си тя. Стоеше и го гледаше гневно, сякаш всеки момент щеше да го убие.

- О, това е зле! - възкликна Леонардо. Знаеше какво следва. Изабела палеше лесно и беше доста трудна за помиряване.

- И на кой говоря, о, велики заднико!? - извика тя в отговор. Лео я дръпна и ѝ прошепна да се успокои. Правеше отчаяни опити да омекоти създалата се ситуация, въпреки че се съмняваше да пожъне успех. - Не ми казвай да се успокоя, защото и теб ще убия!

- Нека никой не умира все още. Дай да се представим първо. - появи се Амир и каза. - Джейс, това са Леонардо и Изабела Гарсия. Лео, Из...това е Джейс Ксандер Найт.

- Супер! - възкликна тя със сарказъм, осъзнавайки, че трябва да прекара уикенда с него. Или докато не намери експлозивите. Надяваше се това да стане по-скоро.

С Лео си стиснаха ръцете, а тя все още го гледаше на кръв.

Той подаде ръка ѝ на нея, гледайки я надменно. Ако беше някой друг, до сега да го беше пребила, но се сдържаше, защото имаше уважение към Елият. Джейс беше по-арогантен отколкото нервите ѝ можеха да понесът.

- Тук сме да вършим работа. Тогава нека го направим. - каза тя уверено и го заобиколи. Ръката му увисна във въздуха. Устните ѝ се извиха в лека самодоволна усмивка.

Тръгна към оръжейната, където щеше да се състои срещата. Усети, че другите я последваха. Когато стигна, се подпря на масата заканително.

- Е, какво знаем засега? - попита, сякаш тя беше шефката. Смяташе, че чувството за лидерство го е наследила от баща си. Майка ѝ определено не беше такава.

- На камерите се виждат само мъж и жена. Компютърът не ги разпознава. Трябва да са професионалисти. - съобщи Джейс.

- Задникът ми също. - отяде се тя, а той я погледна лошо, но реши да не започва спор. - Дай да ги видя!

Тогава един от мъжете с него сложи лаптоп на масата и го отвори.

- Увеличи. - нареди Изабела и той го направи. - Не ви трябва компютър, за да разпознаете тези двамата. - засмя се сухо тя. 'Аматьори! ' помисли си. - Всички ги знаят. 'The Lions'. Брат и сестра. С каквото и да се захванат винаги успяват.

- Каквото и да поискаш от тях - ще бъде твое. Естествено на подходящата цена. - довърши Леонардо.

- Скъпи наемници са. - обясни, забелязвайки обърканите им погледи. - Няма да стане ако искаме да ги хванем. Трябва да ги поръчаме.

- И какво можем да поискаме от тях? - попита Джейс с насмешка. Изабела беше убедена, че умира от яд вътрешно, че не се е сетил той.

- Това, което ни трябва - експлозивите. - отвърна просто тя, сякаш отговора е бил очевиден.

- И защо мислиш, че ще ги дадът точно на нас?! Нали вече са поръчани!? - продължи да се заяжда той, но Изабела беше готова с отговор, така че нямаше голям смисъл от присъствието му.

- Защото ще платим повече, тъпако! - извъртя очи тя. - Мацката я познавам, така че ще се погрижа утре да дойдът и да се договорим. - каза последно, преди да излезе от оръжейната, но се върна, защото един автомат ѝ беше привлякъл вниманието. - Смятам да го задържа. - усмихна се доволно, показвайки кристално-бялата си усмивка, и излезе. Този път окончателно.

Тръгна към стаята си и когато я намери, се хвърли на спалнята, а автоматът го остави до входната врата. Беше се схванала от полета.

Поръча рум-сървис и се настани на дивана пред телевизора когато храната ѝ дойде. Пусна си филм с Джим Кери. Той беше единсвеният актьор, който успяваше да я разсмее. Гледаше само филми с негово участие.

Леонардо нахлу в апартамента и след като заключи входната врата, седна до нея на дивана и започна да посяга към пицата ѝ.

- Не там! - удари ръката му тя, а той посегна към шоколада. - Да не си посмял! - извика, а той се засмя. - Поръчай си.

- Няма ли да споделиш с любимия си брат? - попита той с престорена кучешка муцунка, а Изабела се засмя истерично.

- Храната не се дели с простолюдието! - отвърна, тикайки парче пица в устата си.