Move it, asshole!

23.

Изабела се събуди в тъмна, мръсна стая без прозорци. Огледа се и установи, че беше сама. Забеляза и едва мъждукащата лампа на тавана, благодарение на която не беше абсолютен мрак. Това беше разпитната на Гарсия. Единственото място, от което Изабела наистина нямаше начин да избяга. Само Нейтън влизаше и излизаше от нея. Не беше позволено на никой друг.

Изабела стискаше едно одеало, сгушена в ъгъла на мазето. Трепереше. Студена пот се стичаше по челото ѝ. Имаше чувството, че ще умре. Цялата стая ѝ се въртеше. Беше замаяна. Единственото, за което мислеше беше, че повече никога няма да повтори тази грешка, колкото и да се изкушаваше.

Осъзнаваше, че сега най-важното беше да го изчисти от организма си. Също и, че баща ѝ се опитва да ѝ помогне, но не можеше да изкара от ума си спомена за разочарованието и болката, които беше забелязала в очите му. Думите му още ехтяха в съзнанието ѝ.

'Не ти вярвам'

'Разочарован съм от теб'

Забиваха кърфици в сърцето ѝ. Беше съгласна с него, в интерес на истината. Долавяше иронията, че точно дъщерята на лидера на Мексиканския картел употребява. Съзнаваше сериозността на постъпката си. Това беше необмислено решение на фона на емоционално избухване. И жестоко съжаляваше за него.

Три дни по-късно:

Нейтън влезе в мазето. Изабела забеляза торбите под очите му, които доказваха, че не е спал. Тя също не беше.

- Смятам, че днес ще можем да си поговорим. Достатъчно си трезва. - подхвърли студено. Тя се чувстваше като враг. Нейтън я гледаше по същия леден начин, по който гледаше и Макаров.

'Не съм аз злодея в тази ситуация! Владимир е!' крещеше съзнанието ѝ, но тя не можеше да направи нищо.

- Искам да ми кажеш всичко така, както се е случило. Без да пропускаш нищо. Не ме лъжи. Няма смисъл. - каза.

- Когато чух, че... - тя се запъна при гадния спомен. - ...баба я няма, ме заболя...много. А и на всичкото отгоре и фактът, че Джейс ми се обади, казвайки че си мъртъв. Нека кажем, че не бях много емоционално стабилна. - очите му се насълзиха, но той не би си позволил да се разплаче пред никого. Възвърна сериозното си изражение, въпреки че раната от смъртта на Клео беше отворена и не спираше да кърви. - Отидох в 'Jacob's' с намерението само да се натряскам. Нищо повече.