Move it, asshole!

22.

    - 'К' какво? - попита. - 'К' какво, Емилия?! - повтори малко по-настоятелно Нейтън. Тя заби поглед в земята. Погледна го съжалително. Очите ѝ се насълзиха. - Камила, какво се е случило?! - попита той спокойно, за да не издаде притеснението си.

   Камила се хвърли на врата му и заплака с цяло гърло.

    - Мама... - проплака.

   - Мама какво?!

   - Няма я, Нейт! - той се дръпна рязко назад, сякаш беше ударен и залитна назад. Не можеше да повярва на казаното.  Надяваше се да е разбрал погрешно.

   - Как така я няма?!?! - крещеше в объркване.

    - Инфаркт.

    Страх заля цялото му същество. 'Мама.' Сякаш беше попарен с вряла вода.

   Думите на Камила се повтаряха в главата му.

    'Аз съм виновен. Не можах да се кротна. Аз я уморих.' обвиняваше се той.

    Заби юмрук в стената. После още един. Извика и продължи да нанася удар след удар. Не му пукаше, че стената е бетонова. И че вече е червена от кръвта му. Отдавна физическата болка не беше част от сетивната му система. Продължаваше да удря, докато Ема не го издърпа за фланелката от отзад.

    - Нищо няма да постигнеш така. Най-много да си изпотрошиш ръцете! - каза. Беше права принципно, но в момента Нейтън не се контролираше. Трябваше да си го излее някъде.

    - Ако е останало какво да изпотроша. - измънка под носа си.

    - Чуй ме. Погледни ме в очите. - говореше тя. Не, той не можеше да я погледне. Дори тези две простички неща бяха трудни за изпълнение в момент като този.

   Нейтън се замисли за думите на баща си, че е слаб. И се съгласи с него. За толкова години не се беше научил да контролира емоциите си. Особено около лабилната си съпруга.

   Той се дръпна от нея, което я изненада. Обърна се. Сложи си студеното изражение на лицето. За момента най-добрата му опция беше да избута всички емоции настрана. Така поне нямаше да се побърка.

   - Шефе. - извика Соиър.

   - НЕ СЕГА! - сопна се.

   - Добровски е в града. - не го послуша и каза той. Нейтън го похвали мислено за това.

   - Какво?! Нали го убих!?

   - Брат му, Владимир, е жив.

   Изведнъж една мисъл го споходи. Ужасяващата. Изи още не го беше прегърнала. Даже не я беше видял.