Move it, asshole!

20.

  Нейтън лежеше на каменен под. Валеше сняг. Не, не беше сняг. Той взе малко между пръстите си и го стри. Това беше прах. Валеше прах!? Беше адски студено.

   Гласа на Хавиер кънтеше в ушите му.

  - Слаб си.

  - Убий го. 

   - Не ставаш за нищо.

   - Кръгла нула си!

   - Не си мой син!

   - СТИГАААА! - извика, запушвайки ушите си с ръце. Но гласовете не спираха. Сякаш бяха отвътре.

   Изведнъж Ема се появи в ръцете му. Усети нож в ръката си. Движеше се към нея. Сякаш някой му местеше ръката. Прониза я.

   - Неее, не не не...

    Чуваше и нейния глас в главата си:

  - Ти ме уби Нейтън.

   - Ти си убиец.

   - Мразя те.

   - Наистина ли си мислеше, че те обичах. Глупак!

    'Това ли е адът?' - попита той.

   Изведнъж две сенки от миналото му се появиха пред него. Той на 10 и Хавиер.

   - Убий го! Убий Сарафов. Иначе сестра ти ще го отнесе.

   Десетгодишният Нейтън дръпна спусъка. После той и Хавиер се превърнаха в пепел.

   На тяхно мясно се появиха много хора. Нейтън изпитваше неприязън към много голяма част от тях. Това бяха всички хора, които беше убил през живота си, събрани на едно място.

    - Ти ни уби, Нейтън. Дължим смъртта си на теб. - шепнеха в хор. За един момент той почувства вина, но после се сети, че той не убиваше ако не беше крайно наложително. Тези хора бяха толкова виновни колкото него самия.

    - И НЕ СЪЖАЛЯВАМ! - изкрещя им и те изчезнаха.

   Изведнъж главата много го заболя.

   ....

Лео се обади на майка си. Обясни, че Изабела не е добре и, че не казваше какво ѝ е. Гласът му целият трепереше. Емилия се ужаси от притеснение и се прибра с първия възможен полет. Рей и Елият бяха с нея.