Move it, asshole!

30.

  Изабела се събуди и когато отвори очите си забеляза, че се намира в някаква стая. Беше толкова бяло, че светлината я задушаваше. Осъзна, че се намира в болница. Също като баща си, не понасяше тези места.

- Мамка му! - изруга. Главата я болеше много. Сякаш беше с лош махмурлук, но по-зле.

- Тя е жива! - възкликна Мейсън. Зачуди се дали той е видение или наистина беше тук, и ако беше тук наистина - защо?! - Разбрах, че си пострадала. Притесних се.

- Ти?! Защо? - той извъртя очи. Измъкна букет отнякъде. - За мен?!

- Че за кой друг?! За баща ти? - засмя се Изабела, въпреки че по въпроса с цветята не бяха на едно мнение.

- Смелчаци сте вие Саарела! Брат ти сигурно ти липсва. Да ти купя самолетен билет да го видиш?! - появи се Нейтън.

- Имаш брат? - попита Изабела учудено.

- Какво търсиш тук?! - попита Нейтън гневно.

- Татко, ние сме приятели! - защити го тя веднага. - Мейсън, не ми отговори... - подтикна го да ѝ каже.

- Имах. Сега е мъртъв. - погледна мрачно.

- Не го съжалявай. Брат му беше глупав както него самия. Търсят си белята на грешното място! Отправям ти последно предупреждение, Саарела! Няма да доближаваш...

- Татко! Мейсън е най-добрият приятел на Макс. Не би ме наранил!

- Не ми говори за Макс! Всичките му приятели са боклуци. Не те искам там! Ясно ли е?

- Затова ли дойде!? Да ми се караш?!

- Не. Мейсън, би ли излязъл за момент? - попита и Мейсън излезе.

Нейтън седна на ъгъла на леглото ѝ.

- Това, което видя вчера, беше...просто изгубих контрол. Няма да се повтори. Извинявай, че те изплаших. - погледна виновно в тавана. Тя се приближи до него и хвана ръката му в своите. Той я прегърна и постави целувка на челото ѝ.

- Не си ме изплашил чак толкова. - увери го и се усмихна.

- Обичам те, миличка. Ти си ми най-ценното. Просто искам да те предпазя. Защо не искаш да разбереш това?

- Няма нужда да ме пазиш от Мейсън, Макс или който и да е от приятелите ми. Справям се. Знаеш, че ще кажа ако имам нужда от помощ.

- Няма да кажеш. Познавам те. Ти, също като мен, си упорита и смяташ, че да поискаш помощ е нещо лошо или е слабост, но всъщност това не е така. По-трудно е да поискаш помощ отколкото да решиш да се мъчиш сам.

- Теб какво ти е? - пита тя, когато видя бинта под тениската му.

- Лек инцидент. Не е сериозно. - засмя се той.

- Ще тръгвам, принцесо. - усмихна се Нейтън и тръгна към вратата. Но когато отвори...

Джейс и Мейсън се биеха. Джейс го беше повалил на земята и забиваше юмруци в лицето и гърдите му.

- Не разбра ли, че мястото ти е при боклуците?! - извика Джейс. Мейсън го преобърна.

- Не исках да те предреждам - все пак там си е твоето място! - сега Мейсън нанасяше ударите.

- Няма ли да се намесиш?! - попита Изабела в ужас баща си. Не искаше двата ѝ обекта на интерес да се избият, въпреки че по някакъв странен начин това я забавляваше.

- Битката си е тяхна. Аз какво общо имам? - повдигна рамене той. Денѝс му хвърли умопомрачителния си поглед. - Добре де. - съгласи се най-после той. Нейтън издърпа Мейсън назад за яката на тениската му. - Стига! - каза отегчено. - Мейсън - прибирай се, Джейс - имаш 5 минути. Засичам. - нареди, а Джейс се усмихна. Влезе и затвори вратата.

- Защо се биехте? - попита Изабела.

- Нека кажем, че просто не се харесваме.

- Ревнуваш ли? - захапа устни тя, за да спре просташкото изхилване, което следваше от нейна страна.

- Луда ли си?!

- Ами не съм нормална. - не издържа и освободи смеха си най-накрая.

- Е много смешно! - намръщи се той. Побутна го приятелски.

- Джейс реевнууваа! Пхахах!

- Имам 5 минути. 3 вече минаха. Смятам да използвам следващите 2 пълноценно.

- Слушам те тогава.

- Излез на среща с мен? - тя се засмя. И той я последва. - Не се шегувам!

- Как си ме преставяш мен в ресторант?!

- Със секси черна къса прилепнала рокля, само загатваща за божественото ти тяло. Вързана коса на опашка - удобна за сви....

- 5 минути! - Нейтън отвори вратата, а Изи се изхили. - Удобна за какво, Джейс?!

- 5 минути! - каза и се разкара от стаята по най-бързия начин.

Тя се изправи бавно, защото малко я болеше 'божественото тяло'. Засмя се. Облече се набързо, защото беше само по нощница. Дрехите ѝ бяха на дивана, който беше до леглото.

- Прибираме ли се? - попита, вече облечена.

- Майка ти няма да е много щастлива, но да. - отвърна той.

- Супер. - Изабела го приближи, прерови джобовете му и извади ключовете от колата. - Аз ще карам! - каза ентусиазирано. Тръгна към паркинга. Чу как баща ѝ се засмя. После я настигна. Определено Изабела беше хванала неговия ген.