Move it, asshole!

27.

  - Не си тормози главата с неща, които не разбираш. - каза и излезе от стаята. Изабела очакваше конкретен отговор и нямаше как да мине номера с по-интелигентния начин на "разкарай се". Но Нейтън трябваше да се махне. Нямаше начин да си излее гнева пред дъщеря си. Какъв пример би ѝ дало това?!

Изтича след него. Беше в банята. Седеше и гледаше гневно изражението си в огледалото. Мразеше човека, който стоеше пред него. Държеше го отговорен за това, че съсипваше всичко ценно и свято, което имаше. Обвиняваше се дори за това, че дъщеря му се поддаде на изкушението, което Добровски ѝ предостави. Мразеше се, защото не можеше да контролира този гняв, който с годините загърбваше дори малкото останала човечност. Това даваше отражение и на близките му, което беше най-лошото. Нещастникът в огледалото го гледаше на кръв.

   Стискаше плота до такава степен, че кокалчетата му бяха побеляли. Дишаше учестено. Изведнъж заби юмрук в огледалото. Тялото му се тресеше от гняв. Отражението се разпадна и не виждаше вече самодоволното копеле. Спокойствието бавно започна да залива тялото му. Усети топло течност до се стича по дясната му длан. Погледна и установи, че цялата му ръка беше в кръв.

Изабела не го беше виждала в тази светлина, тъй като Нейтън не искаше никой да вижда тази му страна.

Силен крясък го изкара от собствения му свят на омраза. Обърна се рязко и видя дъщеря си, която беше изплашена до смърт.

- Изи... Изи, не е каквото си мислиш! - той вървеше бавно към нея с вдигнати ръце. Тя вървеше назад. Сълза се спусна по бузата ѝ.

Още едно доказателство на твърдението му, че съсипваше всичко с гнева си.

Тя продължавяше да върви назад без да гледа накъде отива. Вървеше точно към стълбите.

- Изи, спри! Ще... - извика Нейтън, но не можа да я спре. Тя падна назад. - Изииии! - изкрещя той ужасено.

Затича се към нея. Започна да се търкаля надолу по стълбите. Ужасът и страхът да не ѝ се случи нещо взеха контрол над ума му. Тя спря да пада когато стигна края. Стигна до нея по най-бързия начин. Очите ѝ бяха затворени. Установи, че е изпаднала в безсъзнание.

Взе я на ръце и се затича към колата. Сложи я да легне на задните седалки, а той се качи отпред. Запали двигателя и тръгна бързо към болницата.

- Ще се оправиш! - извика не толкова на нея, колкото на себе си, за да се успокои. Най-големия му страх беше нещо да не се случи на принцесата му.

Набра Алехандро (семейния лекар) и му каза да подготви стая и екип от лекари за Изи.

Вече в болницата:

Алехандро я взе от ръцете на Нейтън и я сложи да легне на болнично легло.

- Какво ѝ се е случило? - попита, оглеждайки раните и охлузванията ѝ.

- Падна по стълбите. - отговори Нейтън набързо, не отделяйки очи от принцесата си. - Ще се оправи, нали? Тя е моето малко геройче! Трябва да се оправи. - каза с надежда. Не би понесъл да я изгуби. Особено когато вината е негова.

.....

Емилия се прибра от 'посещението' си при Камила, което не беше просто посещение като посещение. Нейтън я беше командировал там и Ема беше наясно точно защо го беше направил. Не че не ѝ беше приятно с Кам, даже напротив, просто в случая беше средство да я държи настрана.

Къщите им бяха близо една до друга, така че тя реши да се разходи до вкъщи. Изведнъж видя една жена да се приближава към нея.

- Трябва да ни помогнеш! Моля те! - ревеше тя.

- Какво? - възкликна Ема объркано.

- Аз съм Росá - федерален агент.

Като чу това, веднага навърза нещата какво може да иска тази жена. Затова я заобиколи и продължи напред, но тя не се отказа.

- Дъщеря ми умря от свръхдоза. Единственото, за което те моля е справедливост за този човек! Заради него толкова много деца умират. Заслужава да изгние! Как ще се почувстваш ако се случи на твоето дете?

- Намери си друг доброволец! - извика Ема. Нямаше шанс да предаде любовта на живота ѝ, колкото и да се опитваше да я манипулира тази!

- Не исках да го правя, но не ми оставяте друг избор, г-жо Гарсия... Емилия Гарсия, арестувана сте за укриване на престъпник и за това, че сте негов съюзник. - каза и после две силни мъжки ръце я сграбчиха и ѝ сложиха белезници. Ема не можеше да се измъкне и колкото и да се дърпаше, те бяха по-силни.

   - Нямате права да ме задържате без основание и без заповед! Пуснете ме! Нещастници! - крещеше Ема.