Несъвършенство (ЗАВЪРШЕНА)

ГЛАВА 3

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА. ❤️❤️❤️

Елизабет

Напредвах усърдно с подготовката за сватбата. Даже говорих със Сиси да наеме Мони за фотограф, защото наистинa снимките от отварянето на магазина са магнетични. Едно толкова просто нещо е превърнал в шедьовър. Тя се съгласи, не знам защо, но тази жена ми имаше доверие. Изпращах един клиент, а на вратата се оказа не кой да е, а точно идиотът, който е толкова невъзпитан, че не заслужава да говоря с него.
-Какво искаш? – започнах аз с не толкова добър тон.
-Не ми кряскай насреща като опарена кокошка. – подхвърли той побутвайки един от наредените сувенири.
-Добре, какво ще желаеш? – казах аз отказала се да споря с него.
-Букет.
-От?
-От рози, какво от какво. – каза той поглеждайки ме многозначително
Мамка му, беше перфектен. Усещах парфюма му от два метра. Божествен е. Толкова е красив, ако не беше такова лайно, щеше да ми допадне.
-За кога го искаш? Колко рози, какъв цвят, до колко пари? –започнах да задавам обичайните въпроси, а той ме гледаше така, все едно гледа Риана.
-За сега. Тридесет. Червени. Няма значение. – каза студено той. – Бях ли ясен или да ти повторя?
-Човек, имаш спешна нужда да си изпиеш хапчетата, защото или не си с всичкия си, или не можеш да общуваш с хората.
-Не мога да общувам с теб. – каза той, разглеждайки наоколо, и така го каза, все едно ме попита дали искам дъвка.
-Моля? – казах аз на свой ред.
-Какво ми се молиш? Не чу ли? Дразниш ме.
Гледах го и не вярвах какво чувам. Защо по дяволите идва тук, след като го дразня? -Какво си ме зяпнала? Направи ми поръчката, че бързам. – каза той с леко по висок тон.
-Защо идваш тук, след като те дразня? Има достатъчно места, от които да си поръчаш букет. – казах аз, почти отказала се да му изпълня проклетата поръчка.
-Ти си ми най-близо.
-О, господин идиот е прекалено мързелив, за да си дотътри задника до по далечен магазин за цветя. Извини ме, не се досетих. – казах аз толкова нагло, че той замръзна на място и ме изгледа със злоба.
-Внимавай как ми говориш, хиено. Не съм дошъл тук, за да те обиждам, но след като ми даде повод, защо да не го направя? – каза той през зъби, а аз се опулих още повече, вече съвсем отказала да направя каквото и да било. С неговите 50 лева или без, все там. Предпочитам да запазя достойнството си.

-Махай се от тук. – казах аз, сочейки вратата, а той ме погледна с почти изскочили очи.
-Какво каза? – попита доближавайки се до мен по близо
Мамка му, ухае на.. на секс може би? Ей, я се стегни!
-Чу ме какво ти казах. Изчезни. Няма да събирам нерви с теб. Като те дразня, отивай на друго място.
-Ха, че и нагла малката пикла. – престорено каза той и се усмихна. Това беше грешка. Не трябваше да го прави. Не трябваше да се усмихва. Зъбите ми бяха наредени като мъниста. Перфектни, а тази усмивка можеше да разтопи и ледената кралица. Само нея? НЕ! Цялото шибано замръзнало кралство.
-Първо: Не съм пикла, защото надали си с много по-голям от мен. Второ: Нямаш никакво право да идваш в магазина ми и да ме обиждаш. И трето: РАЗКАРАЙ СЕ. – креснах аз, а той се усмихна още повече. Мамка му, защо го прави? Приближи се още повече до мен и олеле, беше по висок отколкото изглеждаше, защото, когато застана до мен бях лице в лице с гърдите му, а бях на малки токчета. Наведе се, сложи косата зад ухото ми и прошепна:
-Не бях срещал толкова голямо нищо в живота си. Нямаш грам смелост. Не знам как приятелят ти спи с теб. Не ме разбирай по грешно, ама си малкооо.. грозновата. – каза той толкова бавно и тихо, че едва се чуваше, след това се отдръпна.
Не можех повече. Това беше тормоз. Наистина тормоз, който не можеше да продължава така. Вдигнах ръката си, засилих я и му ударих толкова силен шамар, че чак ме заболя. На мен ми се доплака, а не знам за него, като му гледах отпечатаните ми пръсти на бузата му. Той даже и не помръдна. Само прошепна нещо и изчезна. И това, ако не се казва преживяване. Още не мога да повярвам, че беше истина. Този човек добре ли е? Беше сън май, а. Ударих лек шамар и на себе си, за да се осъзная, но по дяволите, не се събуждах.
Реших да затворя по-рано и да изляза с колежки. Уговорката ни беше за девет. Облякох нещо като хмм.. гащеризон, но с много дълбоко дъно, т.е само ако се загледаш ще разбереш, че е такова, иначе му казваш, че е сто процента рокля. Обух си ниски обувки, обеци – сови. Пръстен – сова и бях готова. Да, сови, сови, сови навсякъде. Съдете ме. Момичетата бяха точни. Ето такива хора харесвам.
-Здравейте, Мими, Лили. – казах аз и ги прегърнах. Мими високо и леко закръглено момиче с много руса коса. Лили пълна противоположност – черна коса и по-слаба от скелета във филма „Страшен филм".
Предложих на момичетата да се качим догоре, за да загреем с по едно питие, така и направихме. Пихме бейлис, сладък и коварен. Не усещаш кога ти се замая главата. Стана време да тръгваме, а аз естествено преди това минах през огледалото, сякаш да видя дали всичко е на мястото. Червена коса, гащеризон, зелени очи и аксесоари. Абе май всичко си е там. Смигнах на отражението в огледалото и потеглихме. Казах на таксито да кара до онзи клуб, в който с Анастасия обсъждахме детайлите по сватбата.
Музиката беше силна, явно след определен час я усилват. Беше и много приятна, точно по мой вкус. Отидох до бара и поръчах три водки с портокалов сок. Направих си път през тълпата, чакаща да вземе концентрат. И се затътрих към момичетата. Те се снимаха.
-Хей, кажи зелеее. – каза Лили и обърна телефона срещу мен. Аз се ухилих и вдигнах таблата, която носех. На нея пишеше "Cliche", както се казваше и барът.
Погледнах си телефона. Имам известия. Проверих ги, едното беше от Лили, беше ме отбелязала. Много некифленско, нали? Ха-ха, да и аз така си помислих.
Пуснаха ремикс на една моя много любима песен. Emili Sande-Read all about it. Леле. Избухнах. Буквално. Нямаше сила на земята, която да ми каже, да спра да играя на този ремикс.
-Тази е луда. Погледни я само. – чух да вика Мими, а Лили ми се смееше, но не ми ПУКАШЕ.
Показах по един среден пръст на момичетата и продължих да играя. В този клуб се пушеше. Да не повярваш. Явно собственикът беше човек, който не се интересуваше от глобите. Но пък нищо, по-добре за мен. Запалих цигара и седнах да си почина, защото наистина се поизморих. Доста се раздадох.
Глътнах малко водка, след като я съпроводих със сок. Една сервитьорка ми направи знак да се приближа до нея и ми подаде някаква бележка. Бележката гласеше „Излез навън". Погледнах я и реших, че не е за мен, затова смачках листчето и го хвърлих в пепелника, след това станах и започнах да си танцувам, ровейки си в телефона. Може би бяха минали около петнадесет минути, като същата сервитьорка дойде и ми подаде още една бележка: „Не разбра ли да излезеш навън? СЕГА!". Стана ми интересно. Реших да видя за какво става въпрос.
-Момичета, отивам до тоалетната. След малко се връщам. – излагах ги аз. -Добреее, не се бави. – викна Мими, а аз и направи знак с ръка, че идвам след пет минути.
Навън беше уау студено, а аз идиотката не си взех якето. Нямаше никой навън. Някой много брутално се будалкаше с мен и това не ми се нравеше. Стоях около 2 минути на студа, след това реших, че няма смисъл, че някой седи отстрани и ми се присмива затова, че послушах една шибана бележка. Обърнах се назад, за да вляза и тогава пред мен седеше той. Ненормалникът, когото ударих.
-Здравей. – каза с глас, такъв който не бях чувала досега. Глас който желае нещо. -Какво правиш тук? – казах аз, като въобще не отговорих на поздрава му.
-Казах здравей.
-А аз те попитах какво правиш тук. Какво искаш?
-Нищо не искам. Какво мога да искам точно от теб? – каза той присмивайки ми се и се приближи максимално до мен. – Да не би да ти е студено? – продължи той.
-Не, не ми е. – направих крачка наляво, но и той направи същото. След това всичко се повтори, само че с дясната страна. – Моля ти се, остави ме намира. Не знам какво целиш, но ми писна от теб и твоя болен мозък. – казах аз като се дръпнах назад, а той пак направи крачка към мен.
Дишахме един и същи въздух.
-Пиян си. – казах аз и сложих ръка на носа си.
-И ти си пила.
-Да, но не съм пияна. Ти вониш на алкохол, така че ако обичаш.. – тръгнах, той ме хвана за лакътя, завъртя и какво the fuck се случи? Той ме целуна. Грубо притисна устните си към моите, сякаш искаше да ме нарани с тази целувка. Настоятелно се опита да вкара езика си чак до сливиците ми. Осъзнах се какво става, блъснах го назад, но той не помръдна. Продължаваше да упорства, но аз не се поддадох. Направи втори опит да го отблъсна, но без никакъв резултат. Той спря за миг. Погледна ме в очите и се наведе и леко целуна устните ми. Аз се отдръпнах назад, избърсах с ръка устните си, които се бяха размазали и не беше останала никаква следа от червилото ми.
-Какво за Бога правиш? – изкрещях аз, а един възрастен човек се стресна и се обърна към нас.
-Исках да пробвам нещо. Нищо не е станало. Дори не ми хареса. – каза той бършейки неговите устни. – Даже не знаеш да се целуваш! – изсъска през зъби.
-Не мога да повярвам, че си толкова нагъл. – казах аз, а в очите ми заиграха две капки. Сигурно ми е влязло нещо в окото.. Кого ЗАБЛУЖДАВАМ. Очите ми се пълнеха със сълзи, а аз нямах идея защо. Когато и той забеляза, че съм на път да се разрева като малко дете, на което са му взели куклата се обърна и влезе в клуба.
Върнах се при колежките си със скоростта на разярен бик. Не гледах лицата на хората. Не исках да го виждам, а и не можех, защото от очите ми вече течеше река. Големи крокодилски сълзи, които не можех да спра.
-Момичета, аз тръгвам. Стана ми лошо. Повърнах в тоалетната. – казах аз и изглеждаше съвсем не като лъжа, защото очите ми бяха зачервени и мътни.
-Добре ли си, Лиз? Какво ти има? От какво ти стана лошо? – попита разтревожена Лили
-Не зная, може да е от алкохола, не съм яла, пих доста, това влияе. – казах аз, докато събирам нещата си.
-– Хайде момичета, беше ми приятно. – казах аз, опитах се да се усмихна, прегърнах ги и тръгнах по обратния път към изхода.
Пред дискотеката имаше пейки. Седнах там, защото нямаше таксита, а батерията на телефона ми беше паднала. Запалих цигара и се загледах в една точка, като не обръщах внимание на хората, които минават. Не зная колко време е минало, но се усетих, че пуша втора цигара, като чух някакъв провлачен глас да казва:
-Хвърли тази цигара.
Не мислех, че говорят на мен, затова не и обърнах внимание.
-Хвърли проклетата цигара ти казах!
Погледнах нагоре и го видях. Този, заради когото бях в момента в това положение. Не реагирах. Напротив. По-настоятелно започнах да дърпах от цигарата. Той се доближи до мен на не повече от метър. Погледнах го, станах и тръгнах и благодаря на Господ, че имаше такси. Побягнах от него. Влязох в таксито. Казах си адреса, облегнах се назад и започнах да си задавам въпроси, които всеки човек на моето място би ги задал. „Какво иска от мен?", „Защо в единия момент ме обижда, после ме целува и после пак ме обижда?", „Защо толкова настояваше да хвърля тази проклета цигара?" и в тези мисли съм се унесла и съм задряла.
-Госпожице. – някой ме побутваше по рамото – Госпожице, пристигнахме. – съвзех се и видях, че съм пред апартамента ми. Дадох пари и излязох – Задръж рестото.
-Благодаря, много сте щедра. – каза възрастният мъж и потегли.
Нямах сили за нищо. Исках просто да легна и да се събудя забравила за днешния ден. Няма сили дори да се съблека. Легнах така както съм с дрехите и заспах на светната лампа.
Събудих се, а слънце грееше в очите ми. Погледнах колко е часът и видях, че почти единадесет. Ясно беше, че съм проспала половиния ден. Не исках да отварям магазина. Нямах никакво намерение да се държа мило с хора, които дори не познавам, само и само за да купят това, което им предлагам. Хайде де, в крайна сметка това прави всеки продавач. Предлага си стоката лигаво и се надява някой да откликне.
Станах, облякох си чисти дрехи, а другите пуснах за пране, с останалите, които се бяха събрали в коша. Отидох до банята и си измих зъбите, като преди това пуснах кафе машината. Трябваше ми ударна доза, КОНСКА доза кофеин, за да избутам до края на деня. Излязох на терасата и звъннах на Ели. Разказах и от-до цялата историята, а тя не спря да ох-ка и да ах-ка с всевъзможни интунации.
-Ще затварям, защото искам да се поразходя. – казах аз прегракнала.
-Добре, Лиз. Дочуване. Липсвате ми с Ники.
-И ти ни липсваш. Чао.
Затворих телефона, взех си ключовете, пуснах ги в чантата и излязох. Нямах представа къде искам да отида. Звъннах на Ники, за да и разкажа какво стана, тя реагира по същия начин като Елинна, само че добави –Защо не му размаза муцуната?
-Да, сякаш е лесно да стигна до лицето му. Висок е 5 метра. – опитах се сама да се развеселя.
-Ох, никак не е лесна твоята. Не ти завиждам. Дай малко да те разсея – каза тя, а аз чаках да чуя какво има да ми казва.
-Е?
-Томас пак ми писа. Т.е той не че е спирал, но този път ме покани да излезем, а аз не съм му отговорила все още.
-О, Боже. НАЙ-ПОСЛЕ! Как не си му отговорила? Искаш да излезеш с него, нали? – говорех аз, а гласът ми ставаше все по писклив.
-Да, но казах ти вече кое ме спира..Ели е..
-Не мисли в момента за Ели, а за теб, убедена съм, че тя няма нищо против. Това са твоите някакви луди измислици. – скарах и се аз.
Докато говоря с Ники не осъзнах, че съм стигнала до магазина. Пак замръзнах на място. Пак имаше рози. Пак и картичка имаше.
-Ники, да се чуем малко по-късно, че изникна нещо, става ли?
-Да, няма проблем и без това имам малко работа. Алоха, Елизабет. Обичам те.
-И аз теб.
Клекнах до букета и отворих картичката: „Хората съжаляват за грешките си, а ти съжалявала ли си?". Добре, това сериозно започва да ме плаши. Наистина. Огледах се дали няма някоя камера, но не открих нищо. Какво по дяволите ставаше? Кой ми изпраща толкова красиви рози в разрез с такива абсурдни и страшни писания? Отворих магазина, за да оставя букета и пак го затворих, настина нямах никакво желание за работа.
Продължих напред по улицата като чух, че получавам смс:
-„Трябва да поговорим, чакай ме в магазина. Идвам."
Номерът беше непознат, а моето любопитство се възбуди, върнах се назад, влязох в магазина и зачаках. Взех едно списание и започнах да го разглеждам, но не го четях. Само гледах картинки, бях достатъчно несъсредоточена, за да не разбера нищо, ако започна да чета.
Не след дълго вратата се отвори, а аз видях до болка познато лице и изтръпнах. Замръзнах на място, не можех да помръдна.
-Ти какво правиш тук? – казах аз гледайки го със злоба, която можеше а убия отровна змия.
Той мълчеше, само се взираше в мен.
-Попитах те нещо. Отговаряй. Какво правиш тук? – повторих аз, но вече по меко.
-Писах ти, че искам да поговорим. Не видя ли? – каза той, и се усмихна леко, колкото да не е сериозен.
-Ти ли ми написа това? – усещах, че очите ми стават на понички.
-Откъде ми имаш номера?
-Мога да имам всичко, което поискам, но не това е важното в момента. – гласът му беше тих и дълбок. Дойде и седна при мен на дивана, а аз моментално станах, но той хвана ръката ми и ме накара да се върна на мястото си.
-Исках да ти се извиня, за това, че те разстрои снощи. – говореше той и не смееше да ме погледне.
-Знаеш ли..
-Млъкни, сега аз говоря. – прекъсна ме той и ме погледна с толкова много злоба.
– Не исках да те карам да плачеш. – продължи той като вкара ръка през късата си коса, сякаш искаше да я намести.
А аз седях там и не знаех какво да кажа. Гледах го с отворена уста и не знаех какво се случва. Този човек действително ли беше с всичкия си? Накара ме да се почувствам като пълна глупачка, не се познаваме и срина за секунди достойнството ми, а сега седи до мен и ми се извинява.
-Ти ме унижи. Дори не те познавам, А ТИ МЕ УНИЖИ. Унижи ме по начин, който никой досега не си е позволявал да ме унижава и смяташ, че с едно ‚съжалявам' ще оправиш нещата? Не си познал. Не искам да те виждам повече. Тровиш ми живота, а аз имам работа. Подготвям сватба, а ти ми тровиш целия шибан живот. Изчезни от тук. – завърших аз, сочейки му вратата.
Той стана, отиде до вратата, отвори я и каза:
- Хората съжаляват за грешките си, а ти съжалявала ли си?
Не можех да помръдна. Човекът, който ми е изпращал розите е бил той. Същият този изрод, който ме срина със земята. Той се нуждае от лекар. Няма второ мнение. Той се нуждае от лекар и то спешно, защото ако той не вземе предпазни мерки, ще продавам цветя облечена в усмирителна риза. Смешно нали? Е, на мен не ми е, защото целият този тормоз пада върху мен и не ми е никак забавно. Даже напротив.
Вечерта мина доста леко, защото бях вкъщи. Сама. Без никакви странични хора. Имах нужда от това. Направих си спагети. Отворих социалната мрежа и влязох в страницата на магазина ми. Имах доста насъбрали се известия, започнах да ги разглеждам. Телефонът ми иззвъня и ме стресна, защото беше мъртвешка тишина. Видях името на Анастасия и вдигнах с престорен глас:
-Здравей, Сиси, радвам се да те чуя. Как върви престоя в Англия?
-Здравей и на теб. Добре, май ще се прибера по-скоро отколкото беше запланувано. Ще мина през магазина, за да видя какво си измислила.
-О, нямам търпение. По мое скромно мнение мисля, че стават страхотни неща, но сама трябва да прецениш. – засмях се аз на скромността си.
-Не се и съмнявам. – отвърна тя също толкова ведро.
– Хайде, лека вечер и внимавай с алкохола.
-Лека и на теб.
Какво искаше да каже с това „Внимавай с алкохола"? Когато бяхме с клуба изпих само два коктейла. Да, вярно е, бяха силни, но не се напих. Не обърнах никакво допълнително внимание на думите и и продължих ровичкането във фейсбук. Получих покана за приятелство. Името му беше Даниел Даниел. Защо хората не пишат фамилията си? Толкова ли модерно да пиша нещо друго за фамилия? Кликнах на профила си и дъхът ми секна. Беше той, а профилната му снимка беше с костюм черен костюм и усмивка до ушите. Не, не мога да си причинявам това вече. Отказах поканата и затворих страницата. Пуснах си Guns'n'roses и се облегнах назад, а след това и съм задрямала. Събудих се вкоченена, защото бях отворила прозореца, за да влезе малко чист въздух, но така и не съм го затворила.
Минах през банята. Облякох совичките си, мушнах се в леглото и заспах почти веднага.

Гласувайте и коментирайте. ❤️