Несъвършенство (ЗАВЪРШЕНА)

ГЛАВА 31

Елизабет

10 дни откакто не съм се виждала с Да̀ниел. Дори и хората около мен не говорят за него. Все едно не съществува. Родителите ми и сестра ми си тръгнаха на третия ден, сама съм в новия си апартамент, който реших да купя на изплащане. Беше по-голям, по-красив, по-уютен. Повече го усещах като дом. Слънчев, винтидж обзавеждане, което ме изненада още повече. И най-важното беше, че е близо до ателието. По-близо от предишния апартамент. Вдишах и издишах, докато се оглеждах за последен път в огледалото. Заболя ме прободеното място. Китките ми вече бяха почти заздравели, но раната от ножа все още болеше, когато дишам.
Телефонът ми звънна, а аз вече се качвах в таксито.
-Хей, Елиии, какво правиш? - с Ели и Ники не се бяхме чували дълго време, след случилото се в склада се чуваме през ден или всеки ден.
-Чудесно съм, само да те чуя как си. - толкова много плакаха, когато им разказ историята си.
-Много съм добре. Отивам към Анастасия, ще ходим на обяд. Използвам последния си ден от болничния, за да се наслаждавам.
-Радвам се, Лизи. Да си прекарате страхотно! Чао, обичам те!
Откакто излязох от болницата, имах навика да се оглеждам постоянно. Не бях спокойна, дори и вкъщи. Таксито тръгна, а аз бързах да вляза в къщата. Сиси ми беше дала ключ, за мое спокойствие. Влизах без да чукам или звъня, все едно бях у дома.
-Сиси, аз съм. Готова ли си за обяда? - провикнах се, докато затварям входната врата.
-Лиз, напълно съм изгубила представа за времето. - изскочи от всекидневната им изплашена, погледа ѝ беше странен, но не разбрах какво.
В този момент зад нея се показа Да̀ниел, беше също толкова изненадан, колкото мен. Замръзнах, не знаех какво да кажа или направя. Започнах да отварям и затварям уста, без да излиза нищо от нея. Преглътнах най-после и събрах някакви думи.
-Ннн..не знаех, че не си сама, ще се чуем по-късно. - завъртях се и излязох от къщата. Чух я да вика след мен, но нямаше начин да се върна вътре.
Започнах да търся номер на такси, но в този момент вратата зад мен се отвори. Дори бе исках да поглеждам. Стиснах очи и се молех да е Анастасия, но уви.
-Не исках да те притеснявам. - каза Да̀ниел като спря до мен, не не поглеждаше. Гледаше напред. - Чакам колата си, на ремонт е. - обясненията, които ми даваше без дори да съм ги искала не накараха да кипна. Вдишах дълбоко, защото не си заслужаваше. Нямаше смисъл.
Погледнах към него, докато имах възможност и не забелязваше. Брадата му беше голяма, може ми не се беше бръснал от седмица. Под очите имаше сенки, косата също му беше пораснала. Все едно не му пукаше как изглежда.
Имаше ли смисъл да му отговаря каквото и да е? Не!
Телефонът ми звънна, беше Мони. Преди два дни се чухме, за да ми предложи да украся за партито на приятелката му. Веднага се съгласих. Радвах се за него.
-Здравей, Мо, какво става? - Да̀ниел рязко се обърна към мен. Погледите ни се срещнаха, а в неговия се четеше тъга.
Беше ми трудно да отместя поглед от неговия. С всички сили се опитвах да слушам това, което Симеон ми казваше за партито.
-Мони, да се чуем по-късно? Нещата, които ми казваш трябва да ги записвам. Щом иска точно определени цветя, трябва да се срещнем. - погледнах към краката си, защото мъжът до мен не спираше да ме наблюдава.
-Да, ако искаш може да се видим довечера, ще дойдем двамата. - предложи той.
-Чудесно. Пиши ми смс къде и ще съм там. Дочуване. - затворих и тръгнах към къщата.
-Елизабет. - хвана ръката ми, а аз се надявах просто да не ме забелязва вече.
-Трябва да тръгвам. - без да го поглеждам се опитах да си дръпна ръката, но той не ми позволи.
При триенето с кожата му се върнах там, в склада, където въжето около ръцете ми беше пропито с кръв. Сякаш той също се сети затова, защото изведнъж не пусна.
-Извинявай. - гласът му трепереше, а аз преглъщах сълзите, които се опитвах да не потекат.
Дойде пред мен, вдигна треперещата си ръка към лицето ми. Искаше да го погледна.
"Хайде, Елизабет! Бъди силна. Не позволявай да се разплачеш!"
Когато очите ми се впиха с неговите, видях кристалчетата, които заплашваха да се изтъркулят по бузите му.
-Какво? - попитах, гласът ми ме предаваше.
-Искам да ти обясня. - наблюдаваше ме без да каже друго.
Хванах ръката му, която все още беше обхванала лицето ми и я поставих до тялото му.
-Мисля, че ми беше достатъчно. - нямах сили да се карам вече. Не исках да боли като преди.
В този момент колата му пристигна, две сълзи паднаха, а той побърза да ги избърше и тръгна без да се обръща.
Почувствах се най-отвратителното същество на земята. Клекнах пред вратата на Анастасия и вече нямаше пред кого да се крия. Като реки под очите ми, не спираха.
-Лиз, добре ли си? Съжалявам много. Не знаех, че ще идва тук. - Сиси клекна до мен и не прегърна.
Не я винях, той ѝ е брат. Има право да го вижда. Аз бях излишната.
-Не си виновна, Сис. Той ти е брат. Не искам да заставам между вас. - свих рамене
-Не говори глупости, моля те! Брат ми е, обичам го, но той на мен не споделя. Единственото, което знам е, че се е променил много. Към по-добро. Ти си тази, която беше около него тези месеци. Ти знаеш какво става в главата му! Заради теб спря наркотиците. Заради теб се промени. Стана по-добра версия на себе си. Лиз, обичам те, но според мен трябва да изслушаш това, което има да ти каже. - вече бяхме две, които плачехме.
Прегърна ме, дълго стояхме така. Беше ми хубаво. Тя беше най-близкия човек за мен в Пловдив. Обичах я безумно много.
-Сиси, разбери ме. Не искам вече да ме боли. Не мога да му се доверя. - погледнах я в очите, защото исках да ме чуе и разбере.
-Обичам го, но постъпката му и нещата, които научих ме смазаха. Съжалявам. - шокът в очите ѝ и угасването на пламъчето на надеждата в очите ѝ ме убеди, че е разбрала напълно това, което ѝ казвам.
-Аз също съжалявам. - нови сълзи намокриха лицето ѝ. - Съжалявам, много съм емоционална. - усмихна се насила. - Май няма да ходим на обяд.
-Хайде да влезем вътре. Ще ти направя чай.
*.*.*
Седмицата преминаваше в работа. За магазин, който не е работил почти половин месец имах много работа. Не че се оплаквах. Имах нужда да не мисля за нищо. Беше не страх да пусна обявя за нов човек. Дори не смеех да мисля за случилото се в онази кошмарна за мен нощ. Истината е, че от тогава съм на успокоителни, за които никой не знае. Сънувам кошмари, събуждам се крещейки, плача без причина. Нямам спокойствие. Посетих психиатър и той ми предписа хапчетата, които пия всяка сутрин и вечер.
-Слушам те, Пит. - правех аранжировка и сложих телефона си на рамото.
-Работиш ли? - Пит беше праволинеен човек, който не обичаше да овърта.
-Да, станало ли е нещо? - притесних се
-Неее. - засмя се той. - Обаждам ти се, за да те поканя в събота на рожден ден.
-Охо, няма одъртява. - пошегувах се, но ми призля. Нямаше как да не отида.
-Помъдрявам. Без да се обиждаме, моля. Ще дойдеш, нали?
-Пит, това е твоят празник. Независимо какви са ми отношенията с Да̀ниел, не мисля че трябва да застават между нас. Толкова много ми помогнахте със Сиси. И продължавате да го правите. Не бих пропуснала. - обичах ги и двамата. Бяха неотлъчно до мен във всеки един момент.
-Радвам се, така или иначе нямаше да приема 'не' за отговор. - засмяхме си и двамата.
-Къде и в колко часа?
-Първо ще бъдем вкъщи, след това на клуб.
-Чудесно! Тогава до събота.